Моята дума за 2013-та

Не вярвам в случайностите. Толкова добри неща са дошли в живота ми по най-абсурдни и ненагласени начини, че не мога да си позволя да вярвам в случайностите. Кхм, от позицията на вече вряла и кипяла /надявам се долавяте иронията ми тук/, мога да кажа, че всичко си идва на мястото рано или късно. Аз все се пъна за раното, ама айде, приемам и на търпение да се уча.

Днес прочетох публикацията на Тони за избора на една дума за всяка година. В друг блог, който следя от много отдавна, вече трета поредна година попадам на същата идея, но днес, благодарение на Тони, сякаш и на мен нещо ми просветна и абе, не е случайно, че накрая срещнах идеята и на българския хоризонт :)) .
Замислих се. Една дума?! ЕДНА?! Да бяха сто и една, по приемам, след груби корекции и жестоки съкращения бих могла да го докарам до сто и една. В главата ми запрепускаха дума след дума и тамън прехвърлях трицифрената бройка и пак ми просветна. Изобщо днес за типичен мрачен шотландски ден - много светлина в главата ми.

Баланс. Бих го написала с големи букви да се откроява повече, ами ми изглеждаше небалансирано. Ето, от 1 минута имам тази дума и вече се справям толкова добре :)) .

Миналата година все за баланс се говореше около мен, с акцент върху явната му липсва. Всичко искам, сега го искам. Като бях малка, баба все ми разказваше за някакво момиче от съседното село, което откакто можело да говори ясно, все казвала: "Мъж искам, сега го искам!" И познайте, накрая го получила, ама на възраст, когато било почти законно. И аз съм така ненаситна, ама то да беше само един мъж, здраве му кажи, но не би - списъкът, който се върти в главата ми, е толкова дълъг, че от екологични съображения не го пиша на хартия :) . Тамън баланс ми трябва на мен. Всяко нещо с времето си.
Акълът ми е пръснат на 9297483 места, уж щях да пиша публикация - кога се усетих, вече бях отворила 10-тина кулинарни блога, свалила още 3 документални филма, омесила тесто за пица и започнала още две публикации. Даже и един леген дрехи изпрах. Та, затова си поставям за цел, не само през 2012-та, но и като цяло в живота, да се стремя към:
    Баланс между моите нужди и тези на семейството ми. 4 дена на село за сметка на 3 в Пловдив? Да беше седмицата с четен брой дни, по-честно щеше да е. Да се опитвам да давам поне толкова, колкото и получавам. Трудна задача, понеже те много високо са вдигнали летвата, но това няма да ме спре да се опитвам да бъда щедра и на думи, и на емоции и жестове към тях.
   Баланс между безкрайните ми мераци и оная реална представа, която при мен е само бегло загатната. Да, искам да омеся 998714 видове хляб, ама тоя хляб иска и изяждане. Може да си взема кокошки от баща ми назаем. Ама кокошарникът има нужда от ремонт и искам ли всяка седмица да врънкам съседа да ми храни кокошките? Може да отложа кокошките за малко по-нататък ;) . На село аз съм една, при това само двуръка, а аз искам да свърша задачи за цяла бригада.
   Баланс между селските ми увлечения и останалата част от света. Хаха, тук трябва сериозно да поработя. Че от наше село по-хубаво няма, това повече няма как да го вярвам, ама не искам да отписвам и всичко останало. Не искам след 10-15 години да съм намръщена селянка, чудеща се трябваше ли или не да види и изпита нещо повече. Аз съм се зарекла - в моите 2/3 от къща само щастливи хора и не искам да ми се налага сама да се гоня! Пък а дано да са три трети дотогава.
   Баланс и във взаимоотношенията ми със хората. Да се раздавам, но пък и да си ценя и усилията. Дано пак да има достатъчно реколта от градината, тази година искам да подарявам повече. Искам да споделям любовта си към истинската, сезонна и обгрижвана храна. Искам да съм заразна.
   Баланс и в живота ми в Единбург. Да извличам най-доброто от него, на всеки 100 български народни песни, да изслушвам поне по една шотландска. Да ми имаш и критериите, знам, но то от малко се почва :) . Пък и цяла седмица ядох хагъс, направо съм се изшотландила за месец напред. И най-вече баланс в самата себе си. Да си поставям цели, да си прощавам, да се радвам на всичко, което получавам. Че понякога нещата даже са от онзи дългия списък и си струват да се спра за минута-две и да благодаря :). И в този ред на мисли...

Шотландски дни

Казват, че били мрачни, студени и ветровити. Как, бре - в краткия промеждутък между мокрия сняг и градушката имаше слънце за около три минути :) . Истината е, че не съм най-големият фен на Единбург. Харесва ми университетът и добре, че е той, та да компенсира. Вчера за сефте минах по по-туристически маршрут из града, не е нещо уникално. Не се прехласвам по архитектурата, някакси комбинацията от сиви сгради на фона на сиво небе не ме трогва. Успешно разубеждавам майка ми и баща ми от идеята някога да ми дойдат на гости, тъй де, за парите, които те ще дадат за билети, за да дойдат тук, аз два пъти мога да се прибера до България! Предполагам, че е ясно коя опция е по-примамлива за мен :) .
Истината е, че засега времето е гадно. Всеки ще ви каже, че е гадно, ама сериозно, даже е по-гадно. Споменавала ли съм ви, че не вярвам в чадърите? Не съм притежавала такъв откакто си загубих единствения още в 1-ви клас. А за човек, непризнаващ това изобретение, няма по-добро място от дъждовна Шотландия - ами много ясно, как иначе ще си докажа аз вярата/или по-точно невярата/. Мрачно, влажно, суха земя не помня от кога не съм виждала и тези метеорологични условия не предразполагат към разходки и поглъщане на обстановката. Вчера, да не повярваш, не валеше, и докато се разхождахме, всички се удивявахме от това колко неща не сме забелязали досега. Ами да, то докато вятърът ти свисти покрай ушите и дъжда така те пери в лицето, не обръщаш внимание на сгради, паркове, паметници или разните му там забележителности на Единбург, иска ти се само вече да си се прибрал и да пиеш чай.
А що чай съм изпила, бройката е в стотици. 23 килограма куфар пълен с локуми, ядки, бурканчета със сладка и люти чушки, домашно вино, литър и половина компот и има-няма 350 пакетчета чай.
Сега съвсем ще се утвърдя като правеща най-несполучливата реклама на Единбург, но засега нещо чак толкова забележително в града не съм видяла. Забележително е когато има слънце, да, това наистина е забележително. Предполагам, че с настъпването на пролетта повече ще ми хареса.
Ботаническата градина е приятно място за разходка, всяка събота има фермерски пазар - това определено е по моята част. Цените са излишно надути и има леко снобарска нотка, но утре пак ще отида, вероятно за прясна риба.
Из уличките има рибарски магазини и всяка сутрин се носи особено приятна миризма. Има една сладкарница, на която витрина винаги има залепени поне по двама гламави туристи, но не е нещо особено, в Испания съм виждала къде-къде по-впечатляващи. Тепетата предлагали уникална гледка - вчера я видях - пак сиво на сиво, ама погледнато от високо. Но пък не можело да живееш в Единбург и поне един път да не гледаш изгрева/залеза оттам. Вчера бях достатъчно турист, та ще си оставя това мероприятие за по-нататък.

Сега съм като мечка в хибернация, всичко се оставя за заветната пролет. Напролет: ще бъда по-социална, ще излизам повече, ще ходя на нови места. Сега си ми е добре да си пия чая и да си чета книги. Но от време на време започвам и аз да си липсвам на себе си и искам да съм навън. Забравям си дежурния отказ, когато някой каже да се ходи някъде, и вали, гърми - излизам.
Така се озовах и в North Berwick - малко градче на около час от Единбург. Бонус е, че билетът е само 6 паунда. Много ми хареса. Даже "многото" ми е искрено! Една от съквартирантките ми щеше да ходи там с приятелката си и ме поканиха и мен. И тя, и аз бях изненадана, като се съгласих :) . Понеже като ще се правя на турист, съм изпълнителна, вечерта прочетох малко/много/ информация, шшт, че то там имало птички!

Реших да тръгна 2 часа по-рано от другите момичета, за да имам време да се наснимам. Приготвих си ядене за изпът, нарамих фотоапарата с птичарския обектив и след трийсетина минути вече бях във влака. Харесва ми така да пътувам, даже и на Шотландията повече й се радвам, като я гледам през прозореца. Полетата бяха побелели, небето - дежурното сиво, но беше спокойно и знам ли, направо хармонично.Четях си "Хайка за вълци" и от време на време поглеждах навън, понеже исках да видя фазани. Мъжки фазани при това. За да си обосновя половата дискриминация, ще кажа, че в България не бях виждала диви фазани, докато един ден лятото не цепих през едни треволяци към пъпешите и изведнъж на сантиметри от мен, тежко и леко тромаво, се вдигна голям женски фазан. Много се зарадвах тогава, понеже толкова неща искам да видя от природата на България, неща, които обикновено са си там, но по една или друга причина аз не успявам да видя. Мисля си, че всичко само ще ми се "покаже", когато и аз съм готова да го осмисля и оценя наистина. Може би затова още не съм видала морски орел, нищо че всяка зима на язовира имало по 3-4. Но пък пуста ненаситност, не кандисвам аз само на женски, искам и мъжки да видя!
И тамън бях започнала да сканирам с поглед всеки храст и пред очите ми се покажа едрата и шарена фигура на мъжки фазан. Видяхме се само за секунда-две, но този момент ще ми остане в сърцето - влакът профуча покрай птицата, тя вдигна глава, аз се усмихнах и после вече всеки беше по пътя си :) . Продължих да гледам през прозореца, някакси ми се струваше идеалното фазаново време. Малко по-нататък на побелелите ливади пасяха още три мъжки фазана. Беше така красиво, спокойно. За птици, които толкова се открояват на белия фон, изглеждала изненадващо точно на мястото си. Тъкмо влакът ги подмина и покрай една стара дървена ограда подскочи млада сърна, направо си беше като от зимна приказка, с разликата, че аз вярвам, че реалността е по-хубава :) .
Самото градче е малко, типично шотландско. Валеше сняг и по улиците не се движеха хора. Но пък крайбрежните птици бяха излезнали на демонстративна манифестация! Газих във водата, пръстите ми замръзваха и натискаха спусъка на фотоапарата съвсем механично. Вятърът ставаше все по-силен, ама аз от опит знам, че това прави снимането на птици по-лесно, защото от свистенето не чуват как се приближавам. А аз се придвижвах в цялата си подгизнала прелест все по-близо и по-близо. Стридоядите/на горната снимка/ най ми харесаха. Плажът беше почти пуст, аз, птиците и възрастна двойка, разхождаща кучето си.
За първи път се почувствах щастлива от факта, че съм в Шотландия заради самата Шотландия, а не заради университета. После се разхождахме по плажа, градушката много яко ни переше в лицето, но пък после за издържалите на въздушната атака имаше награда - дъга и няколко слънчеви лъча. Много ми хареса атмосферата и пак ще се върна на това място, през останалите сезони има още повече птици, даже едно от най-големите птичи чудеса на планетата е точно там.
Отдавна, преди изобщо да чуя за Единбург и университетът му, бях гледала снимки от скалите, целите побелели от накацалите рибояди. Впечатлих се, проверявах къде точно се намират. И знаете ли, точно преди няколко минути, докато пишех горните изречения, се сетих, че и преди съм чела за това място, че и преди съм искала да го посетя! Хах, как странно се нареждат нещата. Когато кандидатствах вече бях забравила за скалите и рибоядите, пък съвсем несъзнателно сама отидох при тях :) .

Всяко място си има своя чар, своите плюсове и минуси. Но пък за мен музеи, паметници и сгради не представляват нищо, ако не ги свързам с определена емоция, с определени хора. Сигурно затова съм толкова привързана към всичко българско и селско. Чета в интернет за компот от дюли /ха, изненада, не от праскови, а от дюли!/ и за мен това не е просто компот, мислите ми ме прехвърлят в следобедите, когато дядо брулеше натежалите дюли, с брат ми и сестра ми ги сортирахме по качество, а баба през това време миеше бурканите. Ех, много ми е легнала на сърцето последно време тази България, но за това по-нататък :) .

За мотивацията, вдъхновението и мисиите

Последните няколко дни се чувствам малко по-особено. Все едно събирам сили за мисия. Вдъхновявам се, ядосвам се, акълът ми се стрелка от една тема на друга.

Лекциите ми са толкова ангажиращи и поглъщащи, че последните няколко дни или чета, или гледам документални филми. Е, измежду прочетените материали е и "Хайка за вълци", но всичко останало е все тематично обвързано с хората, земята и с малко, и с главно "З" .

Един от лекторите сподели, че за него тази област е толкова вълнуваща, че не разбира защо повече хора не проявяват интерес към нея. Въртят се разни криворазбрани понятия като "глобално затопляне" и "парников ефект", успешно се налагат вредни храни, които се ядат, понеже повече за епитета "вредно" не се знае - как вредят на човека и само на него ли вредят са просто подробности.

Ядосвам се на масовия непукизъм, чак отвътре нещо ми закипява и ми се иска да предизвикам промяна. И колкото и да се ядосвам, не мога да не проявя и разбиране. Нали трябвало да опознаеш нещо, за да го обикнеш? Баш в липсата на познание е проблемът. Ако го нямаше при мен фактора "село", моето може би също щеше да бъде ограничено, защото щеше да се уповава единствено на училищното ми образование. То пък успя успешно да предизвика у мен чувства на безкрайно отегчение и повърхностно отношение. И не само у мен. Краткото време, през което се изучава екология, масово се посреща с досада, ама да ви кажа честно - досадно беше.

Добре, че съм достатъчно смахната, при положение, че не понасях нито биология, нито химия, нито география или физика, да реша да ги уча всичките накуп. И знаете ли какво, харесва ми. Много. И всичко е толкова свързано, че и през ум не ми минава да хвана една наука и да уча само нея. Ентусиазират ме неща, които в училище ако съм запомнила, е било само и единствено заради заветната шестица. Непонятно ми е как науки, които в основата си за  нас и нашия свят, успяват да се предадат по начин толкова далечен и суховат, че вместо по-задълбочен интерес, предизвикват направо отвращение. Пък ако си мислите, че преувеличавам, не сте виждали как се зубри за контролна по биология и как се издирват медицински бележки все едно са разковничета, понеже часовете са направо непоносимо скучни.

Не мисля, че е виновна материята, а начинът, по който се поднася. Първият семестър учих точно гимназиалната програма от 9-ти до 12-ти клас, бонус някои педантични подробности, но иначе съвсем същото. И видях, че може и иначе.  Не ни пукало за света ли? Според мен даже прекалено много ни пука, ама само за нашия си, ограничен от интереси или липсата на такива, свят. Както аз се превъзнасям по компоти и домати, така и съквартирантката ми гордо изрежда колко вида трева и какви хапчета била взела преди два дена. Два дена, защото ако беше по-скоро, нямаше да е в състояние да изрежда :) . Не искам да изтъкна себе си, защото колкото по-близка ми става тази тема, толкова по-необразована за нея се чувствам. Днес ми се насъбраха няколко глупави или некоректни коментара из социалните мрежи и много ми се искаше да кажа нещо. Липсата на компетентност ме възпря, а дори и да си мисля, че знам нещо, ехеее още колко има за учене.

И все пак, водната пара е парников газ, при това най-важният в нашата атмосфера и има много общо и с парниковия ефект, и с дъждовете. Екологията не е наука за спасяване на изчезващи панди. Тъй де, да си имаме уважението, понякога спасяваме и дюни, зависи дали в този момент съществуват или не по документи. Пфю, олекна ми.

Омръзна ми да виждам "Няма такава държава!!!" лепнато навсякъде, независимо дали става въпрос за миризливия дядо, който за твое нещастие е седнал до теб в автобуса, или за поредния застрелян. Народът бил неграмотен, държавата - мръсна и буквално, и фигуративно. Аз, че имам склонност да издребнявам, имам, ама на тея критерии отговаря не само нашата родина. Дразни ме разделението между "държавата" и "хората". Понеже тя е гадна, пък ние естествено сме готини и потърпевши.

"Природосъобразно съзнание" не е отговорът на чуденката да си вземеш или да не си вземеш якето като излизаш вън да пушиш, понеже на закрито вече (уж) не може. На тази гротеска на вид, но съвсем реална и показателна дефиниция попаднах благодарение на насилена социализация по време на голямото междучасие. В този дух мога да продължа опасно дълго, но не ми беше идеята да критикувам. Не бих критикувала нито децата, нито родителите им. Не е виновна и липсата на информация, защото такава има даже объркващо много. Няма го подтика да се търси тази информация, няма го желанието тя да се осмисли като нещо близко и пряко касаещо живота.

Разбрах какво значение има учителят. Фактът, че помъкнах три тома на Йовков и ми беше терсене, че няма къде да пъхна четвъртия, е достатъчно показателен за мен. Да не мислите, че ей така от нищото се пръкна това желание да чета. Не, просто видях, че литературата не е само писане на безкрайни планове и наизустяване на сложни думи. Можело и иначе. И ако като мен си късметлия да попаднеш на "иначе"-то, тогава наистина ще се чудиш как така у другите я няма тази жажда за познание.

Виждам себе си, отново тенденциозно наивна, но и вдъхновена, мотивирана. Толкова мисли и факти са ми в главата и не мога да ги задържам в себе си, искам всичките да ги споделя. Искам и аз да вдъхновявам, да говоря за устойчиво развитие, глобално затопляне, органична храна и толкова други теми. Да говоря и хората да се замислят, че не боравя с нашумели термини, а с нещата от и за живота, при това техния живот.

В един от всичките филми, които изгледах тази седмица, една много осъзната африканка разказа следната история:

В гората пламнал пожар. Пламъците бързо поглъщали дърветата и храстите, а животните се събрали на едно място в тиха паника и гледали отчаяно в лицето на бурната стихия. Слонове, маймуни, зайци, бухали /явно е много универсална гора :)/, всички започнали да се вайкат и да оплакват жестоката си съдба. Малкото колибри бързо полетяло към близкото езеро и взело с тънкия си клюн една единствена капчица вода. Долетяло над гората и пуснало своята капка вода над огъня. Върнало се отново до езерото, взело още една и така отново и отново. Слонът, който със своя хобот може да пренесе много повече вода, попитал колибрито защо извършва толкова безсмислено действие и му казал, че нищо няма да промени. Колибрито за миг спряло трескавото си прелитане от езерото до гората и обратно, за да отвърне: "Да, знам, че няма да изгася пожара, но аз давам най-доброто от себе си, а ти?"

 Съзнавам, че не можем всички да се юрнем да спасяваме света, според мен даже съвсем няма нужда, а дори и да става въпрос за нечие спасение, то е по-скоро нашето, а не на света. Той и без нас може. Нека всеки действа според възможностите си, малки или големи. Тук идва и въпросът какво точно да се прави, какъв ще бъде твоят принос към земята, природата, човечеството.

Аз лично не се виждам в лаборатория, заобиколена с всевъзможни машини и уреди за изучаване на света. Тази част я оставям за по-сериозните си колеги. Нека те да правят великите открития, пък аз ще ги преразказвам на хората, с надеждата да успея да ги докосна и може би дори вдъхновя.

Следпразнично

И отново дъждовен, мрачен и меланхоличен Единбург :) . Абе, усмивката на края на предишното изречение е малко измъчена, ама от утре като ме завърти учебната дейност и няма да имам време за такива чувства. 

Имах тооолкова хубава ваканция! Ех, добре че беше тя да ме топли сега :) . Тази усмивка е по-искрена от предишната :) . 

Беше ми кеф просто да говоря на български, да се спъвам по български тротоари, да казвам "Благодаря", да гледам радостта в очите на моите си хора, когато ме видят... Не, наистина, отчитам го като лично постижение, че уча в Единбург. Не толкова заради високите изисквания, по-скоро защото е ама толкова извън моята "удобна" зона, че няма накъде повече. То аз все още шашкам хората, че уча в чужбина, аз, дето се разхождам по улиците, ядейки туршия от трилитров буркан. В моя защита, беше много хубава туршия и тъй и тъй имах вилица в чантата /естествено, то в моите чанти само такива тривиални предмети има/, та защо да чакам да се прибера.

Е, не ми е съвсем ясно как точно ще се вмести селото и България в научната ми кариера /ама как важно звучи, тъй де, няма да си играем на дребно,я/, ама предпочитам да го карам стъпка по стъпка, с дежурната вяра, че всичко ще се нареди. Това ми е философията и за носене на багажи, междудругото. И как само ми прескача мисълта, ама да, за мен са много логично свързани.

Все се надценявам и така ги нареждам тея чанти, че като дойде време за тръгване и ги погледна, за момент се чудя ще стане ли тая работа, няма ли. Ама понеже обикновено бързам, грабвам ги и шшш, те верно тежали много. Първо до пътната врата. После си почивам като стигна поляната. И до черниците на баба Нанка, на моста и айде, добрах се до спирката. Като се пъна да бягам в Единбург, пак така - малко по малко и то взех, че стигнах. Обикновено даже си подминавам крайната цел, понеже като я достигна, си викам : "Брей, ми то не било чааак толкова трудно, мога и още малко".

Ама щеше да ми бъде прекалено лесно, ако се придържах безрезервно към тази философия. Всичко искам, сега го искам. То и затова си знаех аз, че няма да свърши светът - кой свят би свършил преди да съм се влюбила за първи път, преди пак да се чуе детски смях на село или в малко по-скорошен план - преди да съм си изяла компотите?! Не и моят. 

Толкова неща ми се правят, обикновено в неподходящи моменти и нереалистични количества, ама знаете ли, обикновено ми се получават. Някой път са вмъкнати измеждудругото, остават незаснети, но не и забравени. Поне засега, пък като ги има и в блога, още повече :) .

Изминалата година ми беше най-любимата досега, изобщо ако можеше да бъде опредметизирана по някакъв начин, щях да я прегръщам и да й се радвам :) . Вярвам, че хората се променят, пък от нас зависи към какво. И сакън да не пропусна да се рекламирам, но да - мисля, че съм се променила към по-добро. По-щастлива съм, пък за мен тези две неща вървят ръка за ръка.

Като съм започнала с прегръщането - да, напоследък много съм се отворила в тази насока. А преди нито давах мен да ме пипат, нито ми е идвало отвътре аз да прегърна някого. Толкова ми беше противоестествено, особено срещна някого на улица, той се засили към мен, аз в режим на защита се отдръпвам, ама после пък ми светва лампичката за благоприличие и решавам да се прежаля, изобщо странна и конфузна ситуация. Сега пак изпадам в малко странни ситуации тип говоря си с някого и прекъсвам разговора с "Ее, може ли да те прегърна?", ама май е по-добрата алтернатива. Изобщо срещнах хора, към които мога да изразя емоция без да се насилвам; хора, които заслужават да ги прегърна. И още повече, обърнах заслужено внимание и на хората, които винаги са били до мен и към които не винаги съм била толкова щедра с прегръдките.

Макар да нямам доказателство в снимки - правих сирена и даже запалих и други по това занимание. Отсега планираме лятното производство, пък аз може и да споделя по-подробно какви сме ги свършили. Брито пааак не стана на Бри, ама ние не се даваме лесно, ще има 6-ти дубъл. Козето, обаче, оо, козето беше най-хубавото, което съм опитвала досега. Нали разбирате, от двата вида, които съм яла, моето по ми харесва :)) . Оформено като руло и отъркаляно в подправки, полято със зехтин - абе един път е.

И за овчето направо се избиха, аз съвсем малко опитах от него - по-голям кеф ми беше да черпя и да се радвам на реакциите. 

Всички рафтове в избата са пълни, при това само 1/4 от тях с буркани от времето на прабаба ми. Познават се по това, че тогава капачките не са се казвали "Роси" :)) . Градината е изорана, с изключение на едни 30-тина квадрата, които ще обръщам наръка, ама това ми е работа за час, час и нещо, все пак аз декар обърнах по два пъти. И явно наистина ми е ден да се рекламирам. Е, няма да се идеализирам - доброволно се предадох пред един особено упорит троскот и не съм държала вилата по правилния начин, щяла съм да изкривя сапа на съседската вила /не си мислете, че не искам да си купя моя, ама на, кът са явно хубавите вили/. Пфф, какво да кажа, на крив човек и вилата му е крива. Ама иначе ме забавляват съседите, аз тук много ги нареждам, но са добри хора, просто много ограничени, а мен най ме бива да излизам извън техните рамки :) .

Учих, разбрах, че даже обичам да уча. С такъв кеф се готвих за матурата по БЕЛ, все още възмущавам брат ми и сестра ми, като им казвам, че ако можех, пак щях да се явя. Еми не мога да го преживея аз това 5.98! И оттогава имам по-различно отношение и към езика, и към литературата. Чета много блогове и грешките ми правят впечатление. Дори някои направо ме дразнят, а после и аз се дразня от себе си, защото съм сигурна, че и в моите писания има такива. Нямам навика да се чета, но напоследък се упражнявам в "Намерете n на брой правописни/пунктуционни/граматични грешки" върху старите си публикации. Разчетох се и на книги, особено от български автори. С ясно изразени предпочитания към по-селските, шокиращо направо :) . Да живеят огромните дядовски елеци с още по-огромни вътрешни джобове, що литература пренесох в Единбург! И 2 компота, и люти чушки, и сладка, и бисквити "Закуска", изобщо добре, че имах и книги да замажа малко положението, иначе изглеждаше сякаш ще отварям лавка.

Научих се да си пестя усилията за хората, които биха ги оценили. Често залитам в тази крайност, понеже като правя нещо, все ми се иска наистина аз да съм го направила от-до, а това поглъща време и наистина усилия. Тях обикновено ги дарявам на драго сърце, но да, втори път няма да меся хляб за хора, които ме питат "Ми ти защо не си купуваш от магазина, даже купони имаш?!" Аз купоните ги загубих, ама не е това идеята .

Блоговете, моят и всички, които следя, също са голяма част от изминалата, и от настоящата година. Ех, към колко интересни личности ми отвориха очите! Пък после същите личности, които са ме вдъхновявали и усмихвали, казват и по някоя добра дума и за мен, изобщо хубаво е :) . Благодаря ви и се считайте прегърнати!

На теория и на практика

Вкъщи всеки е специалист. Не по нещо, като в рекламата на Тофифи, ами направо по всичко. И никой на никого не спестява съветите и препоръките, пък за капак сме и едни тънкообидни, нали се сещате, "ти на мен ли ще даваш акъл?!" .

А пък ако си "млад, неопитен, ама все пак мераклия", ооо, тогава направо си вади въображаемия дъждобран, понеже ще бъдеш залят от "ааа не, това така се прави!". И вярвайте ми, мен живо ме интересува кой какво как прави, неведнъж са ме хващали да надничам над дуварите и са си шушукали, че изглеждам съмнително. Дайте ми баби и дядовци, разправящи кой как си сади доматите, и мога по цял ден да ги слушам.

Ама нека да не ми чупят и на мен хатъра. Или както казвам аз - "моля ви се, нека не се обиждаме на домати!". Уважавам и искрено се възхищавам на опита на по-възрастните. Пък те ми се смеят на изнежения разсад, който аз гордо съм помъкнала по рейсовете. "Толкова ли нямаш пари да си купиш свестен разсад?!" . Или още по-тактичното - "Бе той дядо ти не умря ли, кой ще го гледа ?!" А дори вече не съм толкова неопитна, ама на, пуста възмладоликост, не им се вярва на хората, че съм почти на 20 :) .

Лятото премина под "Яжте домати, офф, ама още ли не сте ги изяли, еее, тая чанта както съм си я донесла, така си я и заварих!". Това от тея домати, дето не ставали дори на кокошките да се хвърлят. Затова и от мен няма да чуете такива съвети, сухата теория сигурно има причина да е теория, ама то дори гледането на зеленчуци не е толкова просто :) . Затова ще си въздишам аз по естетизма и фотогеничността на моите домати, пък през колко сантиметра съм ги садила и на какви редове вероятно ще премълча. Едно, че не ми е привична такава точност, ама и още повече, кой ти помни, аз тогава бях прекалено заета да пиша съчинения рева заради поредната обида на съседа и да се моля на измъчения ми разсад да стане поне два пъти по-готин от ония примерен еталон, който аз зелената едва ли ще достигна.

И все пак, да не ме избива на краен егоизъм, може да споделя по някоя дреболия, която сигурно е общоизвестна, ама кой знае, може да има и още някой заблуден като мен :) .

Не се чешете с брадва. Независимо колко ви сърби гърбът и, че сте се качили на един пън и забивате колове за домати и не ви е свободна ръката. Всъщност, не се чешете с брадва, особено ако сте върху почти изгнил пън. Не си мислете, че ако веднъж металната част на брадвата изскочи от сапа, няма да изскочи и втори път. И ако усещате, че не ви спори съвсем работата, не си мислете, че няма значение. Сприятелете се с някой по-як човек и го помолете за помощ. Ако сприятеляването е било успешно, даже няма да ви поиска 20 лв след това. Изобщо сприятелете се с някого, има и други бонуси, аз това чак тази година наистина го разбрах :) . Тъй де, все пак и за краставиците колове трябват ;) .
И ако коловете ви очевидно намаляват за сметка на новопоявилите се в съседската градина, мълчете си и се правете на лалави. Викало му се благоприличие, ама иначе да се разбира "е, кво ти пука, догодина ти ще свиеш неговите и той по същия начин ще си мълчи!".

Повечето растения са по-издържливи, отколкото бихме повярвали. Моят пипер докато беше още в кофички, на ден по два пъти го съживявах, по листата човек би казал, че е златна есен, ама видя той жарко слънце и по шепа овчи тор и само гледай какво става ;) . Доматите ми бяха толкова изнежени, че за да се показва само педя-две от стъблото над земята, останалото заравях завъртяно почти като претцел. Не се копаело така дупка, съседът като ме гледал и му се приревавало. Знаех си аз, че ги разчувствам хората.
"Защо не слагаш около всяко стъбло парче найлон, ще ти ги изядат поповите прасета?!" Ами защото беше матурно време и бях обещала поне за месец да приоритизирам ученето. "И тогава защо изобщо се захващаш с тая градина, то не може и учен, и селянин!" Първо, защото искам и второ, защото мога :) .
А за поповите прасета, на съседа му изядоха доматите барабар с найлона, аз поне разхода по найлона си спестих :) . Отмъкнаха ми по три-четири корена, като аз веднага попълвах дупката с нов разсад. Все пак не играем на дребно, защо да си правя живота лесен с по-малко от 300 корена. И чак след като на едно и също място поповите прасета прегризаха по 4-5 корена, ми просветна, че може просто да не слагам там домат и готово.

Мишките, освен хляб, чаршафи и съчиненията ми по литература, ядат и разсади. Особен афинитет към краставици и зелен фасул. Че кой прави зелен фасул на разсад?! Е, не и аз...вече :) . Лайката гонела мишките - колкото е ефективно моето гонене като отворя вратата и с една метла се опитвам да ги насоча в правилната посока.

Хм, какво друго... Четете опаковките на семената, като пише, че граха минаха 2 метра на височина, явно не се шегуват и бамбукови шикалки на по метър навързани с канап може би не са най-доброто решение. Проблемът не е толкова голям ако си слаб и богат на време, та да може през ден да се клечиш по няколко часа из редовете да береш. Ама спокойно, ако другият ти съсед пък нарочно си пуска изгладнелите кози в твоята градина, имаш помощници в брането. Еее, ама много ми беше хубав грахът. Задушен с масло и джоджен, ама като ви казвам, че няма нищо общо със замразен или консервен, съвсем не ви будалкам.

Въздържайте се с масовото купуване на семена...-каза тя, след като вчера си подреждаше 3-тата кутия, пълна със семена. Не бих съветвала категорично да започнете с малко, пък постепенно да увеличавате и прочие. По-скоро започнете реалистично. Декар, декар и половина, изискват време. Лесно е да се начертае план в тетрадка, защо да гледаш два сорта домати, като може 10. Или 20. Абе всъщност бяха над 30 и така и не разбрах кой кой беше, ама бяха вкусни. Дори самото физическо време по изкопаването на ямите, отъпкването и т.н. е доста, пък е едва началото. Лятото се започва с великото поливане - ако можете да инвестирате с някаква поливна система, ехаа, сигурно ще имате време не само да си поливате доматите, ами и да си ги ядете :) . А после дори самото бране изяжда толкова много време. Аз всяка седмица поне по 2 часа берях черита. После всичкото това трябваше да се подреди в подходящи съдове, да се транспортира до потенциалните консуматори, естествено на ръце, пък пусти ръце изтръпват и като оцели автобуса една дупка, която ти е толкова позната, че чак се изненадваш, че един път не я е пропуснал шофьора, всичките домати литват и изпадаш в интересната ситуация "Извинете, може ли да си взема домата? Да, да, точно под краката ви е, ама внимавайте моля ви, да не го настъпите."

Две дини под една мишница ли? Нека да пробваме с 4 и две кофи домати. Вярно, малки дини, ама пък кофите с домати бяха големи :) . Та така, най-вече планирайте си добре времето. Дори и времето за консумация или евентуално консервиране. А най-вече времето за съзерцание и чиста наслада. Ей така, да седнеш на земята, да слушаш птичките, да те пече слънцето и да ти мирише на зелено. И все пак, колкото и хубаво да пеят птичките, още по-хубаво е когато си сред приятна компания и се води пак толкова приятен разговор. С хора, да подчертая, защото макар и уж доматите да растели по-бързо като им говориш, с хора по ми допада :) .

И последно, бъдете щастливи. Градината не трябва да ви е поредният дерт на главата. Ако ще е зор, нека да е зор, след който се спи най-сладко. Ако ще е борба, не си заслужава даже да я почвате, природата рано или късно побеждава. Пък друго си е в хармония, и аз, и колорадските бръмбари сити и съседът доволен, че моите патладжани не са се пръкнали по-хубави от неговите. Което е спорен въпрос, ама айде, нали се уча на "благоприличие".