След дъжд

Тамън изхвърлих поредния леген с мръсна вода, събрала се в хола. Навън просто вали, а вкъщи река тече! Точно като в приказките – първо минава бистрата вода, айде няма нужда да се потапям в нея, ще измие дюшамето; после придобива заплашителен червеникав оттенък, не, и тази няма да я бъде, нищо хубаво не се случва на момата, която се потапя в червената вода; кафявата, обаче, ех кафявата! Отмила калта от старовременната изолация на покрива, тя капе от тавана, стича се по стените, ако я проследиш с поглед, ще разбереш откъде извира. Тук приказката свършва – момата извади гърне с жълтици, а на мен се паднаха само парчета изгнили дъски. Май версията, която на мен ми е разказвана, леееко се разминава с оригиналния текст, но имайте предвид, че вечер тя вървеше редом със „Срала патка на лед, дигнало се турмолеж“. Какви ти принцеси и принцове, е тва сега е приказка!

Беше хубав ден – с по-много от всичко – и слънце, и дъжд, че да не повярваш и хора. От онези, в които просто си щастлив и тамън си се радваш на щастието и то вземе, че стане още по-голямо. Дъждът поля вместо мен и видите ли, имах свободно време! Не бях и сама, което направи цялата ситуация още по-хубава. Изявихме се и като заклети туристи, дъжд, град, вятър - не отстъпваме! Може да не виждаме пътя, ама продължаваме. Пусти дъб в Гранит, големи мераклии му бяхме. Представете си типичното селско кафене пред хранителния магазин, естествено с дежурните пред него дядовци. Вали не из ведро, ами из 929347 ведра. А сега добавете в картинката и кола пълна с деца, от която изскачам аз и питам накъде е пътят към дървото. Посочиха ми с ръка, че е точно зад нас и в момента, в който си обърнах гърба, се чу: „Абе, вие сте много загубени хора!“ Загубени, загубени, ама пак добре, че сме се намерили, та да сме загубени заедно. Спряхме пред дървото – вече гърмеше доста заплашително и разумът, който досега май беше ни липсваше, надделя и останахме в колата. Доколкото може да се счита за разумно да стоиш в кола под дърво насред буря, но пък не кое да е дърво, а най-старото в България. Порадвахме му се, всички бяхме впечатлени, макар и дървото да е почти цялото изсъхнало. Уверихме се, че всеки е наблюдавал правилното дърво и потеглихме наобратно. Моята улица /известна в селото като „широкия булевард“, ама хич не му личи/ вече беше станала река, затова мен ме оставиха на шосето и оттам бегом до вкъщи. Боса, кална и щастлива. Беше супер забавно, от онези преживявания, за които като се сетиш, веднага се разсмиваш, ама ако някой те пита що се смееш, не може да му го обясниш точно – просто трябва да си бил част от момента, иначе е някаква далечна случка.

Понякога малко съжалявам, че няма кой да ме види в такива моменти /но предвид вихрещата се буря, съвсем разбираемо, че „булевардът“ не гъмжеше от народ/. Имам чувството, че тогава съм най себе си, че който и да ме срещне, ще разбере колко съм щастлива и ще бъде малко или много съпричастен към моята кауза. Пък то верно си е кауза :)). Е, сега освен щастлива, съм и безкрайно уморена, но затова друг път. Дори и сега така ми се иска да легна да спя, но ми омръзна да отлагам. Понеже, ако не сте забелязали, винаги има нещо, ама няма да го оставям аз това пусто нещо да застава между мен и останалите ми 998348 мераци.

Та, изхвърлих легените с вода и пак се разтичах из градината. С разума някъде се разминахме – вали, гърми, а аз си изправям полегналия пипер и слагам нов кол на райската ябълка. Обърнах се и видях още един подгизнал екземпляр – баща ми. То да ми се скара, ама как да ми се скара, като той досега е вършаел из неговите дворове по същия начин. Викна ме да разтоварваме колата и аз, в цялата си примерност, се засилих. То аз май винаги вървя със засилка, хич не ми се отдава да го карам на бавен ход, затова и съм супер неудачна компания за разходка. В бързината ми се подаде някаква чанта, пък зад чантата се показа майка ми, а зад нея сестра ми. Беше толкова приятна изненада! Брат ми решил да остане в града, че, цитирам, не можел да поеме такъв риск.

Посмяхме се, разтоварихме, баща ми мина на редовния оглед. Ама то такива гости да ти дойдат – носят си вечерята, че и на мен носят боза и цаца/що боза изпих това лято, пък да не говорим за цацата :))/. Гордо съобщават, че идват с преспиване. Аз пък отвръщам, че много се радвам, ама да знаят, че ми е свършила тоалетната хартия. Без капка възмущение всеки се разрови по чанти и джобове, баща ми отскочи до колата да търси салфетката, която му дали с обяда на предния ден, чу се нещо и за нарязани вестници „Работническо дело“. Стана ми много мило, че всеки съвсем безропотно се включи в каузата, все едно е най-нормалното нещо – в такива моменти не се и съмнявам, че сме семейство, колкото и да сме различни, да знаете как ровим за салфетки! Накрая на масата се струпаха 12-13 салфетки, всяка по-измачкана от предишната, и бяха разпределени. На някой даже му се падна шарена, с цветенца.

Носеха ми и подаръци – стар куфар, пълен с любимите ми неща за ядене, картичка, дървени палети, цвете и 2 лева. Или както казва сестра ми – „Даже я закичихме с една двулевка!“ Отдавна не се бяхме забавлявали така заедно – и докато смехът ни ставаше все по-силен, за всеобща радост дъжда намаля, вкъщи спря да тече, само от време на време някоя голяма капка се спускаше от тавана, по стената и стигаше чак до дюшамето. Заспах много щастлива и се събудих все тъй радостна – нищо, че сестра ми цяла нощ ме риташе, буташе и отвиваше. На сутринта не ми се искаше да си тръгват, но се налагаше. Изпратих ги, аз махах зад желязната врата, те зад стъклата. Продължих да се усмихвам, дори и след като колата изчезна в далечината, защото знаех, че поне за един ден моите две трети от къща бяха дом.

Образцов дом

Забележка: Тази публикация отлежава вече втора седмица, защото чака снимки на чиста, подредена къща. И докато дочакам подходящата светлина, ме удари вдъхновението да се захвана със стаята с натуриите, съответно изцапах навсякъде. Красивите снимки от къщата друг път, че чакам да идва майстор за покрива, което означава и голяма бъркотия. Сегашните са или стари, или не особено по темата, но както както казва сестра ми, когато не си е свършила някоя от задачите: "Ее, ние да сме живи и здрави, пък и утре е ден!"

Ех, преди поне табелка си имах – та ако не си личеше по друго, винаги можех да я покажа, да не би някой да се усъмни в моето стопанство и неговите качества. Е, все пак подмяната на разкачена изгнила врата, която не се отваря и се подпира на 5 кола, за да не падне, с нова, съвсем здрава, при това даже с рамка, си е образцово действие, та поне по един параграф печеля. И не, не се затваря с пирон като миналата. Има си ключ, а след третото посещение на майстора и дръжка. Пък и винаги мога да сваля табелката от старата и да я сложа на новата – под „винаги“ естествено да се разбира в не съвсем вероятния случай някой не само да дойде при мен, ами и да носи със себе си бормашина. Ама пък и по-странни неща са се случвали – като например все по-зачестилите кражби на капачки за затваряне на буркани на нашата улица. Съседите били олекнали с поне 150 броя. Поне! Учтиво моля който се е полакомил от нелегалния бизнес с капачки да бъде малко по-тактичен – бива ли само моите да не липсват! Пфф, пак ме поставиха под съмнение – и мен, и колкото учудващо да звучи присъщата ми честност. Е, аз не бих изключила и вероятността, че като единствен представител на възрастовата група под 70, само аз действително помня къде си прибирам капачките.

 

Образцовото може би почти съм си го заслужила – или поне работя по въпроса, но за дома понякога се колебая. Да, изхвърлила съм много боклуци/уви, на фона на оставащите само аз забелязвам/, боядисала съм всички врати без една/че нали трябва да има какво да правя петък през нощта/, поддържам изметено и прилично чисто. Послала съм най-красивите черги, примъкнах от Пловдив и нови покривала за двата дивана и двете легла. Но кой дом е разделен, кой дом има граница? И най-вече – какъв е този дом без хора в него... Е, още не съм спряла да броя и себе си за човек, но то и аз какво точно правя там сега е спорна тема. Понякога ми е мъчно, че съм сама, че няма с кого да си говоря и по цели дни не казвам и дума, различна от няколкото разменени битовизма със съседите. Уж сега трябва да събирам впечатления, а какво събирам аз – прах и бели съдове за хранене. То и в това толкова ме и бива – повече от 4 еднакви чинии нямам, ама що прах имам! 

Отново се изправих пред проблемите от миналото лято, че дори ги срещнах и в по-засилената им версия. Трудно е да правиш каквото и да е със стара къща – много чувства, много спомени, съответно и много хора, изпитващи някаква емоционална обвързаност. И все пак, когато покривът се руши, мазилката и изгнилите дъски падат, оставам само аз. Неусетно се превърнах в пазителка на вещите на няколко поколения, без да има там място за моите. Мен пък много ме бива да се дразня и напук да си правя място. И става една... Даже ако ставаше една – пак добре, ами обикновено са бая. Аз пък нали съм се засилила да имам и някакъв социален живот, ходи ми се на гости, искам да посрещам и аз хора на село. Отсвирила съм горната градина от плевене, лепките са високи колкото мен, не съм разчистила вече изсъхналите грах и бакла, пък да не говорим, че от април месец се каня да прекопая ягодите. Все си казвам, че това или онова няма да го правя, че ще се щадя повече, ще спя наобед или пък, че ще си готвя вместо да ям сливи в движение. Тези ми планове обикновено грохотно се провалят, а времето си върви... Чувствам се малко разочарована от себе си в професионален и социален аспект, добре че обикновено съм прекалено заета, за да се отдам на тези си чувства. Искам в живота ми да има повече хора, музика, срещи. Може би ме е страх да се впусна в непознатото, ама то и досега не съм имала такива ситуации, че да знам как бих реагирала. Нали обичам да изненадвам и околните, и себе си, даже  по-скоро ме е страх да не направя някоя глупост само защото наистина ми е писнало да ме определят като тиха, кротка и свита. 

Иска ми се да бях постигнала повече в университета - има приблизително 8237497 организации, посветени на устойчивото развитие,  здравословното хранене, промяната на климата – все теми, които ме вълнуват. Постоянно ни повтарят да се включим в някоя, защото бъдещите ни работодатели ще искат кадри, които са били доброволци на възможно най-много места. Аз засега членувам в точно 0. Не е ли иронично, че нямам време да проповядвам личното производство на храна, защото действително го правя? Изведнъж се оказва, че поне на хартия някой, който никога не е имал пръст под ноктите, има повече опит, понеже на 2-3 пъти е казал колко е невероятно сам да отглеждаш храната си. Не искам да звучи сякаш омаловажавам неговите действия, защото изобщо не целя да правя това, дори напротив – възхищавам се на убедеността, с която се хвали нещо, без действително то да е било преживяно. Е, да не предраматизирам – имам шестици на 5 от 6-те изпита, на другия имам петица, та не е сякаш да съм се изложила. Де да можеше в графата за извънкласови дейности да пиша „блог“ :)). Дразня се и когато след като кажа какво правя аз, отсрещният отговор е „така ли, аз пък работя“ или още по-любимото ми – „ех, как искам и аз релакс на село“. А аз работя по цял ден дори прекалено тежка физическа работа за размера си, от моята градина през оранжериите на баща ми до цветарските ни магазини. Работя, а парите, които изкарвам едвам ми покриват пътните и някоя кутия блажна боя. Старите къщи определено гълтат доста средства, дори и аз сама да правя всичко, материалите ми идват достатъчно скъпи. Затова покривът тече, мазилката пада, вратата на избата е изгнила, както и дървените греди на кладенеца. Но пък всеки ден мета падналата мазилка и бърша праха.

 
"Преди", пък "след" ще има като измета падналите дюли :)

Ако сърцето на дома е кухнята, то сърцето на моя е с размер на възмалък килер и се разпознава като кухня само по миризмата на изгоряло, когато забравя поредното ядене в печката. Но пък така съм си свикнала с всичко – малко кръшни чупки и маневрата около печката е успешна – само от време на време за радост на котките бутам тигана с вече готовите панирани цветове от тикви на земята. Миналата седмица градската ми баба ми беше на гости – смут и потрес навред! Тамън съседът услужливо ми смени кранчетата на чешмата и вече нямаше нужда да ги отвърташ с лозарска ножица и то пък се развали водомерът, та нямахме вода. Как обичам да вървят след мен и да ми напомнят всичко, което трябва да се свърши! Там мазилката защо била паднала, тече ли, керемидите ли били счупени, ама защо така било станало, ее, то много лошо, тук тази кал защо така се събира – трябва да се изкопае канал и така до безкрайност. Или поне на мен ми се струва като чиста безкрайност. С най-добри чувства, сигурна съм, но аз каквото имам като време и средства го давам, като трябва нещо да се направи – ми направи го, ще бъда супер благодарна и даже може да те черпя компот от праскови. Да не ме помислите за гадна, от дюли давам винаги, само този от праскови трябва да си го заслужиш ;р. Интересно как за две години стигнахме от „ее, моля ти се, как ти ще се занимаваш с това!“ до „защо още не си го направила?“ Приемам го за комплимент, защото означава, че вече започват да ме възприемат като стопанина на къщата.

И къщата, и двора се промениха през последните 4 години – тук идва на ред моята дежурна реплика, когато някой ми направи забележка/много съм докачлива/ - „а да знаете какво беше преди!“ Наистина си е така, вече на няколко места си личат моите малки победи, само табели не съм им сложила още :)). Пред тоалетната, например, имаше 3 варела с  нафта, счупени касетки, керемиди и тухли, нефункциониращи кабели и още куп други неща. Първо разчистих навеса, после примъкнах 2 от варелите вътре, след това чаках да се появи някой достатъчно силен, та да премести и третия. Строителните материали бяха подредени, боклуците изхвърлени. След това реших, че на керемидите не им е там мястото и ги качих на плочата над избата. Разкопах земята, извадих 1 касетка камънаци, оградих малка част с павета, донесох нова пръст, измрънках 2 хости от баща ми, преместих и 2 от моите. После съседът ги напръска насред пладне с бордолезов разтвор и половината им листа изгоряха. Боядисах дървената врата синя, а тухлите бели. Не ми стигна боята, но пък аз си ги харесвам – боядисах ги преди седмица, а изглежда все едно тази операция се е случила преди десетина години. Ей така и на още много места. Най-хубавото е, че има кой да си каня на гости, че понякога пак се чува детски глас из двора. 

 

Хах, тази публикация я пиша вече трети ден и успешно минах през 92384 различни настроения, май си личи и по абзаците :)). То и на село съм по същия начин – в един момент си казвам, че съм си свършила всичката работа и отпрашвам на гости, в следващия търча от тъмно до тъмно, защото отново са се появили безброй „спешни“ задачи. Но не мисля, че усилията ми са на вятъра, дори сега като се замислих – доста неща съм свършила, къде за хубаво, къде за по-малко хубаво/естествено, че изключвам възможността да е за по-лошо ;р/, все е било от сърце и с добри чувства. Просто искам мястото наистина да е дом, поне за мен, а после надявам се и за още хора. В моите представи все повече се превръща във „вкъщи“. Понеже не мога да си правя отсега планове за по-далечното бъдеще, а и нямам нужните средства, не осъществявам какви да е драстични промени, гледам просто да поддържам вече създаденото преди мен. Спирам до тук, че усещам как скоро ще ме избие на необоснован позивитизъм, а след малко ще се качвам на рейса към село и както винаги не се знае какво ще заваря. Но каквото и да е, не мисля, че е нещо, с което не мога да се справя – сега или някога.

По тъмно

Знаете ли кое е ама от най, най-досадните неща на село? Липса на топла вода/понякога и на студена/, неналичие на кухня, баня, жестоки комари, всичките ги преживявам, ама едно има, което винаги ме е дразнело. Представете си следното – цял ден бясно сте търчали из двора или малко по-кротко в къщата/че да не се озовете в избата по краткия маршрут/, почти търпеливо сте изчакали котлона да загрее и след час-два сте се наяли, измили сте се, в тъмното по усет сте намерили пътя до къщата и съответно спалнята, вече сте по пижама, загасили сте всички лампи, завили сте се с най-дебелия юрган, че е адски студ, изморени сте и имате чувстото, че ще заспите на секундата. Да, ама не! Естествено, че тогава, точно тогава ще ви се припикае. Мислите си какво пък толкова, и по-драматични неща са се случвали, все пак преди имаше улични кучета, които постоянно мъкнеха глави на крави в двора, какво сте се затюхкали за едно ходене до тоалетна. Въпросната тоалетна обаче е достатъчно далече, че сериозно да се запиташ колко точно си на зор, вън е тъмно, студено. По пътя към тоалетната лампи няма, ама друго си е да проверяваш с глава здрави ли са гредите на навеса, не са ли.  Те засега са здрави, ама за главата ми може да се поспори. Няколко минути събирате сили, нааай-накрая се измъквате от леглото и с неохота поемате на път. Да си го кажем право – криво ви е. Или поне на мен обикновено ми е. Дребнаво е, дори направо глупаво, но в моя защита – не съм само аз така, даже заслужавам бонус точки, защото, макар и с изтерзана физиономия, стигам до тоалетната – околните ми съселяни имат съвсем други техники за справяне с този „проблем“, но стига толкова груби реалности за днес. Те и птичките пеят много хубаво, да вметна, че да не е само за тоалетни това въведение.

Преди няколко години се озовах в леееко прекалено детайлно описаната ситуация по-горе – беше пролет, все още студено и аз се развявах с една бабина нощница по пътеката към, да, познахте, тоалетната /впрочем, обещавам поне в рамките на две публикации да не говоря повече за тоалетни/. Тогава все още имаше лампа на стената на навеса, че дори и светеше. От мен горе-долу се изискваше да ям и да се усмихвам, май поне с едното от двете ще да съм била прекалила, защото бях доста изморена. И както си вървях, погледнах нагоре – беше тоолкова красиво. Слабата светлина на хлабаво завинтената крушка не беше достатъчна, че да освети пътеката, но така добре се промъкваше из клоните на цъфналата череша. На фона на тъмното небе белите цветчета ярко се открояваха и макар съвсем същите да ги бях гледала преди час на светло, в онзи момент ми се струваха поне хиляда пъти по-красиви. Усмихнах се, успокоих се – обзе ме чувството, че всичко ще бъде наред – да, дуварът и двете трети от къщата ни се рушат, няма вода в нашата част от къщата, топла вода пък няма никъде, затрупани сме от нежеланите вещи на цялата рода, ама каква череша имаме! Прекалено висока, че да берем череши, но пък толкова впечатляваща за погледа. На следващата пролет вече нямаше нито една въшна лампа, пък и май слана попари черешовите цветове. Пък може и да съм била прекалено унесена в мислите си, че да забележа. Все пак бях станала стопанка на двора и моите любими две трети от къща, нещата се рушаха също както и през предишната година, но аз бях човекът, който трябваше да направи нещо по въпроса. Трябваше, искаше, за мен се припокриват двете понятия.

Тази пролет отново не видях цъфналата череша, деляха ни не моето ангажирано внимание, а някакви си 3258 километра. Често си спомнях за нея, продължава да ми действа все тъй успокояващо. Заварих я цялата отрупана във вече презрял плод, чернееше се отдалече. Бях решена плодовете й да не са само прехрана за местната популация на скорци, а да намажа и аз нещо. Буквално – черешово сладко за предпочитане на палачинки, ама ми е много слаб котлона за тая работа, та айде – на препечена филия хляб. Аз сладко по-рано от 8-9 вечерта не започвам да правя – друго си е да го изваряваш до 2 през нощта. От стълбата на покрива, от покрива на комина, от там за малко обратно на земята, ама пък от къде да знам, че и той е пред разпадане/всъщност това е разумна презумция за всичко на село, просто в тъмното явно ме избива на краен оптимизъм/. Стреснах съседката – беше тръгнала по вече добре познатия ви маршрут към тоалетната и не очаквала някой да бере череши толкова късно. Уви, и този път не ни крадяха счупените керемиди. Как съм била виждала черешите в тъмното – е усещаме се ние с тях. Де да се бях усетила да си купя и захар, ама айде, ще го пишем нискокалорично и нетрайно. Също и доста рядко, понеже и пектин нямах, ама аз този проблем го решавам типично по селски – кат не можеш намаза сладкото на филията, топиш филията в сладкото и готово.

Вече няколко месеца сме подвластни на помпени неволи, поради което поливането се превърна в доста обсебващо времето занимание. Дотолкова, че когато майка ми се обажда към 10-11 вечерта на проверка, първо ме пита: „Поливаш ли?“ все едно е най-нормалното нещо за правене по това време. Пак изумих съседката – „как не се удряш в коловете на доматите?!“ Че аз и по светло се удрям, та не е това достатъчен довод да зарежа поливането. Водата върви бавно, маркучът е кален, аз естествено съм му достойна конкуренция, изморена съм и си мечтая за светлото бъдеще, когато тази операция ще отнема по-малко от 15 часа. Вече му се виждаше края, бях стигнала до долните китки, когато видях, че пасифлората е цъфнала. Толкова й отиваше да цъфти точно сега, посред нощ. Ей така, егоистично, да може никой да не види хубостта й. Надхитрих я аз нея :). После към спалнята ме водеше само приятната цитрусова миризма на лимона под прозореца ми. Колко е хубаво да цъфти, че даже и да връзва. 4 малки лимончета си е направо постижение след като две години подред всяка пролет го съживявам. Моята малка победа. Чудя се само дали ще мога с малки победи да надвия големите загуби.