Разпокъсани мисли

Последните няколко дни ми е откровено забавно. Не,че всичко е идеално, ама то кога е. В училище постоянно се отброяват дни, това приготви ли, онова купи ли си, край няма. Абе да ви питам, защо се дават пари на абитуриентите? Цяла година се чудя - какво толкова, завършил си. То оставаше и да не завършиш, не виждам причина да ти се дават пари за нещо, което правиш за себе си.
Баща ми е: "Как така няма да имаш абитуриентска?", на което аз отговарям, че като толкова държи да се събира родата, да дойдат да покопаят на село.

Не претендирам, че снимките ми имат нещо общо с написаното, бързам, че имам тестове за правене.
Чувствам се сякаш всичко ще е наред. Още не съм започнала да уча по френски. Дори не знам формата на изпита по руски. И съм назад с 932847 неща. И ми е толкова лежерно-оптимистично. Хората се готвят за матури цяла година, аз слушам музика, при това доста високо, докато решавам тестове. И имам едно усещане...абе, дори и да нямам 6.00, мисля си,че ще ме приемат където трябва :) .

Гледате ги тези снимки и се чудите какво толкова, нали :)? То работа е в това, което не виждате. А именно- нито един барел с нафта. А бяха 3. Пък после не съм била аз добър стопанин. Да знаете как ме бива да вървя след някой и да го навивам да ми помогне. Ако не друго, то поне не ме е срам да помоля, кхъм, доста настоятелно за помощ. Сега остава да се махне житото и депресиращия метален сенник пред кухнята и ще бъда доволна. И голямата черница и да се орежат орехите, ама да не ставам много припряна. Но би било хубаво ако това стане преди да се разлистят дърветата...

Вкъщи сме само за камера, сериозно. Тея от "Домашен арест" ряпа да ядат. Не,че го гледам, ама като се включат три телевизора едновременно, бая силно се чува. Битовизми да искаш. Съботата тати си отбелязва какво да купи от магазина. Някой му напомня да си направи списък, все пак са цели 4 неща, сериозна работа. Едно от тях тоалетна хартия.
Превъртаме няколко часа напред, някой отново вика от тоалетната за тоалетна хартия.
Реакция няма. Отново се чува вече по-настойчив вик. Имало салфетки, да,ама били свършили.
И накрая аз се прижалих, в израз на семейна солидарност отговорих,че отзад има паднала една салфетка.
"А,вие, кво, там си ги криете ли?!"
Не, просто ме мързеше да я вдигна.
На Великден 1 час не може да се съберем на масата, пък като се събрахме, аха да вдигнем наздравица, ама имахме само 3 чаши. Останалите бяха по стаите, та брат ми отиде да си търси.
Намери 2, отиде до мивката и се бави, та бави. Аз се възмутих, че е измил и 2-те чаши, а не само една за себе си. Ама какво да ви кажа, аз съм човека, който мие от краставицата само частта, която възнамерява да изяде.
Границата между практичност и мързеливост...абе размита си е :) .

Съботата преди Великден всички отидохме до Храбрино на разходка. Паркирахме в центъра на селото и стигнахме до пейката на метър и половина от колата.Като стана дума за паркиране, още не съм се явила за трети път на кормуването. Чакам тати да се освободи да се упражнявам малко...
Е, после мръднахме и малко из гората. Минахме по дъска, играеща ролята на мост, лежахме на тревата, мама и брат ми и сестра ми пееха, докато аз се възмущавах и през цялото време картата памет ми беше на топло вкъщи. Добре,че 2 часа аз (тати) разнасяше 5 кила чанта и фотоапарат.

Преди това ходихме на гробищата заедно с баба. Мама за пореден път ни напомни, че не иска гроб и,че иска погребението й да е празник. Като й хареса много някоя песен, ни казва да я запомним за тогава. И аз не съм привърженик на гробовете, защото е... обременяващо?
Изобщо може би не съм особено религиозна, но не съм съгласна с много неща в църквата и всичките "правила" около една смърт. И какво, ако не се сетя,че еди кога си се навършват 6 месеца откакто дядо почина. Та раздавки, та преливане с вино... На гроба ходя само когато сме всички, заради баба и тати. Защото така е прието. Не разбирам защо ходим там, уж "при дядо", като той не е там.
Баба като излиза винаги си е с черната блуза, черния шал. Грях било да се слуша музика по пътя към гробищата. Еми на, греховна съм си явно, ама искам да съм щастлива и съм сигурна, че и това иска дядо.
Тази година за първи път минах под масата. Айде още едно нещо към списъка с неща от типа "защото така е прието". И ходенето на църква особено не го разбирам. То или си го носиш със себе си, или не, не виждам защо трябва да се ходи на точно определено място. Брат ми и сестра ми искаха да ходят през нощта в църквата. Аз, на този момент, не бих отишла. То като съм го подкарала май май и иконите са ми далечни. Като ги пипна не се чувствам по-близко до Бог или дадения светец.

Още не съм напълно наясно със себе си в какво точно вярвам, но не се чувствам привързана по някакъв начин към основните църковни принадлежности. Когато съм на село, сред градината, като ме напича слънцето и ровя в земята, тогава усещам хармония. Не съм много по "небесните" неща, харесва ми на земята тук и сега. Нали Бог е навсякъде, тогава защо да не може аз да го откривам в песента на синигерите и шумоленето на листата по едвам разлистилите се дървета ? Дразня се от стереотипи, все едно ако не ходя на гроба на дядо, не го обичам, а ако не ходя на църква, не съм "вярваща" .
Явно съм на принципа "Око да види, ръка да пипне." Вярвам в това, което мога да усетя, да видя, да докосна. В силата на земята и мощта на водата. И за мен това си е истинско чудо, ей така всичко да си е на мястото и да има своята цел и функция.

Докато си подготвях документите за кандидатстването, за моята специалност "Наука за околната среда" изчетох много материали, които все обвиняват човека.
Човешката дейност това, човекът онова. Ей, големи вредители сме се извъдили. Като моите мишки на село.
И ако всичко е толкова идеално без човека, тогава защо го има. Който има пръст в цялата тази работата със създаването, Бог, еволюция, кой в каквото вярва, едва ли е бил толкова тъп след всичко сътворено, да си каже: "А сега ще направя човека, ей така, за да разруши вече създаденото."
Какъв е смисълът от всичката красота, ако няма кой да я види, да я почувства. С какво е толкова специална, ако не вдъхнови никого. Явно има "резон" в моето мислене, щом и 5-те университета ми харесаха мотивационното писмо ;р.
Вече университетите са отговорили почти на всички кандидатстващи и да ви кажа честно, никога не съм се имала за особено умна. Знам, че имам потенциала. И знам, че ми е удобно с ниските стандарти в училище. Та не съм си давала зор и понякога даже ме е яд, искрено се възхищавам на онези, много умните, сещате се за кои говоря, винаги изрядни, винаги подготвени.
И представете си моята изненада, когато баш тези много умните, ги приемат в примерно 2 от 5 университета. И те имат 6.00 като мен. Със сигурност са отделили повече време от мен за подготовката си.
Тя мама от самото начало си каза,че ще ме приемат навсякъде. Шш, и аз така си мислех. Ама 5 от 5 не ми се виждаше чааак такова постижение. Може би не стандартите са ниски,а аз се подценявам.
Не, някои стандарти определено са ниски, ама и в мен има хляб явно :) !