От смях до рев и обратно

Вчера брат ми притеснено ми каза, че си губя почитателите. То в това има и известна доза истина. Не пиша, картички не правя... Ама как копая : ) .
Истината е, че постоянно пиша публикации наум, все си казвам за това да не забравя, за онова също... и после го забравям .
Понеже често ми се налага да наваксвам (под често разбирайте постоянно), вече си имам установена система на действие. Даже си е направо прилично работеща.
Да започна отзад-напред за мен е глупаво, понеже със сигурност няма да успея да пресъздам миналото достоверно. И все ще имам чувството, че изоставам и, че не мога да му видя края.

Затова винаги започвам с това, което е пред очите ми, да оправя „сега“, пък за „преди“ и „после“ ако остане време... евентуално : ) .
Аз съм си на село 5 дни в седмицата, понеже... ами да, познахте, наваксвам.
Вчера нааай-накрая насадих и последния пипер, остава ми само 1 касетка физалис.
Брат ми и сестра ми ми се притекоха на помощ за ден и половина, та с тяхна помощ работа започва да замясва.
Да съм ви казвала скоро, че е трудно? Хах, не знам доколко вярвам в съдбата, ама сигурно сега ми се смее и ми казва „Нали ти беше много лесно, а на ти сега“ . Е, нищо де, справям се. През тези 5 дни поне един е за реване/почти отчаяние. Ама аз и тогава съм продуктивна, рева си, поливам си...
Всеки ден има нещо. Понякога е по-драматично, друг път бързо се разнася.

Сега ми се насъбра маалко в повече. Накратко, помпата изгоря. Аз обвинявам съседа, той мен и баща ми. Яд ме е, че съм злопаметна, наистина. То не е от лошотия, от простотия е. И все пак, вече имам едно наум. Как не се усещат хората колко много могат да наранят някого ей така само с 2-3 изречения. Със сигурност не предполага, че после ми беше толкова гадно, че на брат ми и сестра ми им се прикопа и дойдоха да ме утешават.
Той като разбра направо ми каза да съм се връщала в града, че всичко в двора щяло да умре.

А заради някакви простотии, които само се трупат и трупат, понякога и на мен ми се иска да врътна ключа и да зарежа всичко. А това място малко хора го обичат толкова, колкото мен, така че може да си представите за колко простотии става дума.
И все пак, това би било само по-лесния начин и нищо повече.
Хиляда пъти ми каза колко бил бесен, как съм могла ... Аз си мълчах и го съжалявах. Защото това е само проблемът на днешния ден, ще го решим и после идва следващия. То малко ако превъртя лентата, вече даже дойде, без още да имам решение на работата с поливането.

Явно изглеждам много съмнителна, хич не ми вярват хората. В селския магазин не ми стигаха 30 стотинки за сладолед, които аз щях да върна, ама на, не ми дадоха сладолед. По същия начин и днес, когато дойдоха да ме глобяват, че крада трифазен ток.
Аз дори не знам какво е трифазен ток, камо ли да го крада. И щом от 1 година са искали да го видят неработещия електромер, за да се убедят, че не работи, съседите сливи ли имаха в устата да ми кажат?! Ми не, няма как да са имали, понеже имаше късна слана и 1 слива няма в селото.

Та така, сега ще трябва да къртя една врата, която като се ядосах, започна да се поддава, ама не само тя, ами и цялата постройка. Какво да ви кажа, сложно е. И все пак, всичко е толкова сложно, колкото си го правим.
И все са уроци, добро , лошо, полезно е... Абе градя аз тука един силен характер, ще види той светът някой ден като го смаям със знания и умения : ) .
Дотогава нека да съм си „оная некадърната, дето не може да полива, без половината вода да изтича някъде по трасето“, тъкмо ще е по-неочаквано като блесна със средства и възможности .
Тъй де, ще мога аз някой ден да си купувам не само сапун, ами и сапунерка. Наистина е въпрос на време. Сега гледам да се съсредоточавам в по-малките неща, че ако гледам цялата картина си е погром и разруха. Аз все се убеждавам, че не толкова зле. Та нали са ми цъфнали патладжаните и черитата са навързали, как ще е зле.
А аз обикновено дори ги виждам прекалено розови нещата, живея си аз тука в една илюзорна идилия насред змии, папуняци и малки маслинови присмехулници...

Знаете ли, имам чувството, че като съм си на село, все едно се борят две енергии. Не е добро и зло, нито старо и младо, но въпреки това, абсолютни противоположности.
Къде е истината не знам, аз черпя сили от идеята, че внасям позивитивизъм, свежест и знам ли, щастие.
Ама стига съм се рекламирала, понякога и съседите имат право.Ето, аз си признавам, не разбирам от лойни намазки, замазки или каквото беше. Дали ще дойде денят, в който ще имам представа това откъде се купува...

Всеки ден нещо ми се случва за първи път, всеки ден има нещо, от което аз ни най-малко не разбирам. Като не съм била разбирала, какво съм била правила тука. Ами топя си бисквити в кривите вади и ги ям с кеф. То всъщност с това може да се обобщи основната разлика между двете ни енергии (ох, сега остава и за чакри да ви заговоря и ептен ще си проличи, че съм на майка ми дъщерята), аз си газя из вадите и мокря бисквити, те мерят под какъв наклон са им вадите. Как ми идва да ги обобщя само с „мън,мън,мън“. Ама и така не е, от време на време ще ме изненадат. Подариха ми капан за мишки с панделка. Беше мило. Преди това ми казаха, че мишките не ходели при добрите хора. Хм, не толкова мило. Или на мен са ми се паднали мишки непукисти, дето като мен се цепят от колектива.
Като стана дума за мишки, да знаете, че в момента ако трябва да довърша изречението „Обичам...“ , след дежурните семейство, приятели, земя, слънце и вода, без да замисля лепкам и стъклената вата. Дано да съм оцелила правилното име, ама тъй или иначе, много полезно нещо : ) . Да не казвам голяма дума, ама маай вече имам по-малко мишки. От време на време ги чувам, но няма място за сравнение с времето, когато спях завита през глава прегърнала фотоапарата, хляба и тетрадката със съчиненията по литература.
Хах, миналата вечер се събуждам в 4 часа от някакво шумултене, идващо точно от моята чанта. Звучи до болка познато. Аха да светна лампата и се сещам,че кхм, някой, вече 1 месец не сменя изгорялата крушка. Нищо, събрах смелост, светнах с телефона и грабнах чантата да я изнасям навън. Тая процедура с гоненето на мишки в този времеви диапазон вече е отработена.
Обръщам си аз цялата чанта, подритвам, за да се стресне животинка и да избяга.
И излетя една пеперуда. Дори не беше голяма пеперуда. Ама сериозно, звучеше точно като мишка. Интересен факт е, че за втори път си изнасям чантата посред нощ, само за да излети от нея пеперуда. Изводът за мен е, че е крайно време да си разтребя чантата.

Аз ще звуча малко на пресекулки, извинете ме. Обратно към помпата. Сега покрай нея баща ми се охарчи много, отделно, че той и без това наистина има хиляда неща на главата и без някой да му реве по телефона. Всички вие, които си имате някаква собственост и тя е само ваша, сериозно, сега се замислете и бъдете благодарни, че е само ваша. Не е работа това „един общ двор, разделен на 985490 части“. Всичко е общо, дрънци. Всеки си гледа себе си, ама за протокола се правим на учтиви, че сме „рода“.
Смешно ми е, че дори когато мен ме прецакват, прецакващия искрено вярва, че той е по-прецакан.
Мън, мън, мън, той колко хиляди бил дал за двора. Да, за неговия двор. Иначе от 1 година се караме кой да купи кранче за течащата ОБЩА чешма, дето сигурно струва 5 лв. Ама от къде да знам аз какво кранче да купя, като аз като видя и всичките ми изглеждат еднакви. Въртим едни уговорки, ти го купи, пък аз ще ти дам парите, ама не, не е въпросът в парите, а в принципа, ала-бала, ти нарочно не я ремонтираш чешмата, за да ме разориш малко по малко. Ей, разкрихте ме. Потискам си аз водопроводческите умения съвсем съзнателно.

Аз не си водя тефтер с разходите, но мога да кажа съвсем спокойно, че каквото имам, го давам. И като пари, и като физическа сила, и като време. Ама като го давам, нито ми е терсене, нито съжалявам и ме е яд, правя го с кеф. И от време на време със сълзи, ама обикновено с кеф.
И задобрявам. Може да не разбирам от електричество („ 1 година не ремонтира лампата в тоалетната!“, ми кво да кажа аз, „30 години не си направи тоалетна!“), тръби, електромери, помпи, смукатели, абе списъкът е дълъг, но много други неща са ми съвсем ясни. Сигурно затова аз се радвам като откъсна два домата, а съседите реват, че видите ли, китката им от 8 домата, не била достатъчно едра. Тук трябва да се абстрахираме от парите, и аз, и те могат да си позволят да си купят домати. Ама се пънем сами да си ги гледаме.
Интересно ми е те защо го правят. Сигурно и в тях се крие някаква любов към земята, умело завоалирана под вечно оплакване.
Сложна работа сме ние хората, ама и в това ни е чара.

Аз, междудругото, доскоро се чувствах виновна, че все нареждам съседите. Тъй де, все пак 1 път ме черпиха баница и 2 пъти ми услужиха с хляб. И ако имам нужда от помощ, ще ми помогнат, само дето ще омърморят света, докато го правят. Аз искрено вярвам, че е вредна емоция да се говори зле за хората, всеки е различен и е нормално понякога да не си пасваме.
Тъй де, доскоро. Сега пак от време на време се замислям, ама вече съм по иначе настроена.
Да ми повтарят да се връщам в града, понеже съм некадърна, айде преглъщам го. Само като ме видел, получавал аритмия. Добре, че с едното око недовижда, че иначе щях да се притесня за здравето му. Ох, сега като се слушам, не трябва така да говоря.
Но и той няма никакво право да говори за дядо ми с онези грозни думи. Първо, че е крайно нетактично да се говори лошо за починал човек на негов близък, ако ще и да е истина. А то не е. Дядо беше уникален човек. Всеки, който наистина го познава, ще го потвърди. Всичките тея неща, от които аз не разбирам, той се справяше с тях с лекота. Проблемите с помпата и поливането започнаха тогава, когато съседът стана отговорен за тях.

Тъпо е, че и аз се разстройвам от лъжи, но наистина не разбирам защо трябва така да говори. Както аз се раздавам за село, дядо го е правил десетки години. И помагаше и на тати, и с мен обикаляше да търсим морски орли... А да, и понякога от двата лева, които има в джоба, единият даваше за бира, а с другият ми купуваше вафли „Боровец“. Това не го прави пияница, който нищо не прави, а само си пропива парите.
Смешно ми е и в същото време ми е мъчно. Мъчно ми е, че дядо остана неоценен от много хора, които се мислят за голямата работа, а не могат и на малкия пръст да му стъпят.
Смешно ми е, защото си представям как дядо в подобни ситуации казваше „Абе, остави ги тея, те само си мислят, че живеят“ .
А дядо, ами знаеше как да се забавлява човекът. Нормално е да е имал тук-таме по някой недостатък, ама на фона на цялата му личност, хич не си и личат.

Аз тамън се бях отдала на леко отчаяние, понеже Емо Чолаков каза, че ще е 36 градуса, а аз няма как да поливам, и видях една жаба. Да, сигурно ви изненадах с края на това изречение.
Та сега за жабата, стоеше си върху капналите барабонки, които аз някой ден ще измета. Стреснах се като скочи измежду тагетисите в градинката ми. Беше най-голямата жаба, която съм виждала досега. Ако я бях хванала, щеше да изпълни и двете ми ръце.
Спомних си, че дядо ми беше разказвал как веднъж покрай реката и той видял огромна жаба. И думите му бяха, че е била много красива. И той беше щастлив и благодарен, че именно на него му се е паднало да я види тая огромна жаба.
Хората си мислят невероятни неща, за да се почустват по-добре, ама знам ли, аз се чувствам все едно дядо ми я прати тая жаба в градинката, за да се усмихна : ) .

Нали уж някога хората слушали кукувицата, за да разберат колко години ще живеят. Аз по цял ден ги слушам две кукувици от единия орех на другия и обратно, и бая кукания чух, едва ли ще доживея толкова. Но се замислих, че именно хората, които се спират да момент да послушат кукувицата, живеят по-дълго. Защото знам ли, това щастие и спокойствие от ей такива простички неща, сигурно е полезно за здравето.

То и физалисът сигурно е полезен, та в тоя ред на мисли отивам да го разсаждам, че още малко и ще се стъмни.