Селска по душа :)

Ей, тея по телевизията не се шегуват като казват прогнозата за времето...
Аз съм се скрила в спалнята и унищожавам цяла тава крамбъл съвсем самичка. Щом в къщата, оградена от мноого високи борове, е 29 градуса, вънка сигурно не е забавна работа. (Ей, купих си аз термометър и вече съм голямата работа лол)
Не, че преди не съм работила по това време, даже много често ми се случва. Миналата седмица една трева тесках баш в жегата, малей, по едно време не бях сигурна тревата ли се клатушка от вятъра или аз не мога да си държа главата на едно място.
Днес ми е по-лежерният ден, за който утре, като осъзная колко работа имам, ще се чувствам виновна, ама това са утрешните проблеми.
Днес намерих едно мъртво врабче в "езерото" ми при водната лилия. Ако се е удавило в легена ще ми е супер тъпо, ама нали са умни животинки, как би могло да се удави... Или поне така си успокоявам съвестта. Е, аз му се извиних и го погребах до езерото.
Дано не съм аз виновна .
На село мъртвите животни просто се хвърлят. На пътя, в реката, в контейнера за боклук. Винаги много съм се дразнела от такива постъпки, не само , че не е приятна гледка и мирише, но и знам ли, за мен е неуважение към вече отишлия си живот.
Няма файда вече от тебе и бам, на пътя. И сега в контейнера, съдейки по миризмата, има захвърлени животни. А този контейнер идват да го изпразват маааксимум 2 пъти в месеца. А иначе утре ще плащам 30 лв данък смет. Абе, ядосвам се аз на тази тема, понеже знам къде отива боклукът после.

Какво оптимистично начало, нали. Това ми беше в главата като прясно преживяване просто. Аз иначе съм добре, пия вода и си ям крамбъла.
Вчера влизах в ролята на бърза помощ за цветята и зеленчуците. Що имам съд беше напълнен с вода и в така устроената ми "реанимация" топях саксиите.
Баща ми е прав, че при мен каквото и да е няма възможност да порасне, понеже аз само ги съживявам растенията и до следващия път пак станат за съживяване.
След 12 часа поливане сутринта градината живна, някои цветя обаче са изсъхнали. На минус една туя съм, а от дините имаше плодове, напълно спаружени.
Като си видях петуниите и направо се стреснах. Веднага ги грабнах и всяка в по един леген, вече са по-малко умрели. Яд ме е, че съседите всеки ден минават покрай тях, понеже са точно до тоалетната, а са ги оставили да изсъхнат.
Не мога да си представя как може да гледаш нещо да загива и просто да не ти пука.
Знам, че не съм им любимият човек, но аз на тяхно място бих действала по-скоро от уважение към растението, природата.
Половината градина вече пак е за поливане, аз дообяд се разкарвах с една слама да мулчирам, дано да има ефект. Ремонтирах си алпинеума, сложих още пръст, пусти сукулентни много капризни, половината изсъхнаха.

Напомням си, че трябва да си прощавам, догодина (някога) - повече.
Ама знаете ли, може 928347 неща да не са наред на село, може във всеки момент да има нещо умряло, на умиране, даже обикновено са доста повече от 1 нещо, но аз лично съм впечатлена от себе си.
Особено като е всичко полято и като се разходя из градината, ами хич не е малко това, което съм направила. Не се хваля, оценката ми е почти обективна. Пък и нали ви казах за изсъхналата туя и останалите 873247 неща, които не са наред.
Но и аз виждам навързалите домати, радвам се на всеки сантиметър, с който растат тиквите и дините. И като се замисля, че всичко това е минало през ръцете ми, от ей такова дребно семенце, през изнежения разсад, който всеки път съживявах...
Та ако не сте разбрали, аз съм доволна от себе си.

Вчера тамън се бях засилила да си правя списък със задачите и всички химикали в къщата спряха да пишат. Това го приех като знак да намаля темпото. Даже вчера като поливах последните редове пипер и да, можеше да вървя преди водата и да скубя тревата, ама избрах просто да гледам как върви/ или не върви, ако пак е минала къртицата/ водата.
Около зеленчуците общо взето поддържам оплевено, прекопавам всеки път редовете. За тези дни е желателно да оплевя розите, бонус ако ги прекопая, след това и горните и долните ягоди и после имам няколко участъка от градината, които са за разчистване, ама те са ми "наградата" .
Да ми имаш и системата, ако оплевя ягодите, за награда мога да прекопая и местата покрай дувара, където преди имаше малини.
Ей, ама много бяха хубави малините, особено белите. Не съм виждала по пазара да продават бели малини, аз ли не съм гледала както трябва, ама като че ли ги няма последните години.
Понякога ми става мъчно колко неща ги имаше, а вече ги няма. Ама ще се оправи работата, наистина го вярвам.

Толкова ми е естествено да съм на село. Моето място. Да знаете как ми се иска наистина да беше мое. Бих заминала за чужбина много по-спокойна, ако си знаех, че е мое и ме чака. А толкова мое го чувствам и така да обичам всичко.
Баба е категорична, че иска всичко да се дели по-равно, омръзна ми това с деленето, докога?
Докато някой не забогатее и не изкупи дяловете на всички останали. Това, впрочем, ще съм аз, рано или късно :) .
Тя баба не ме взима на сериозно и не мисля, че би ми прехвърлила мястото на мое име. Е, хората понякога те изненадват, това ако се случи, ще бъда толкова щастлива.
Ама едва ли, защото не е така "редът". Дядо ми беше казал, че ако зависи от него, веднага ще ми даде и къщата, и двора. Жалко, че не зависеше от него.

А аз вече съм задобряла. Далеч съм от идеалната домакиня, ама миналата седмица даже събрах паяжините. Хванала съм "чалъма" на толкова много неща. Хах, първият път като дойдох сама не можех да си отключа даже. А сега мога да отключвам и заключвам дори и в тъмното, докато нося 1-2 чинии с ядене, чаша вода, фотоапарат и една досадна котка ми се пречка в краката.
До това прозрение, че малко или много ме бива да съм "селска" стигнах, когато брат ми (по негови думи случайно) ме заключи в кухнята. И после сумати време не можа да ме отключи.
Мога да бягам през градината и вече механично се навеждам там, където има клон, тръба,нещо.
Е, има място за развитие, понеже наскоро бая сериозно се ударих в една метална тръба, чак на земята паднах. Абе оцелях, това е важното.
Тъй де, оцелях, за да може на следващия ден да се блъсна в оранжерията и даже изкъртих парче от метала. То вярно, че е стар и ръждясал, ама здрава глава се иска, за да чупиш метал с нея.
И вече това стана мястото, където някога съм си ударила главата. Оставям аз следи след себе си... или си маркирам територията, пазете се, мое си е !

Ехее, колко снимки има още, пък на мен вече ми се приспа... Е, оставям ви само със снимки. Да, по-доволна щях да съм, ако под всяка снимка имаше текст, но не искам да се насилвам.
Друг път ще ви разкажа как се сблъскахме с една авлига и как си развъждам комари, до толкова, че не в градината има комари, ами комарите имат градина.