Емигрантски синдром

Започва леко, плавно, едвам ще го усетиш. Просто хубава песен за добро утро. Е, добре де, много хубава песен :) .
Поглеждаш през прозореца - шокираща новина - вали. Отново. Прозорецът е перманентно мръсен от пръските дъжд, иска ти се да го измиеш, тъй де, друго си е да виждаш боклука на съседа през кристално чист прозорец. Да, да, ама не - прозорецът не се отваря - мерки за сигурност.
Ех, България - свободия - чисти прозорци, пък и който се е засилил да се хвърля през прозореца, все ще намери от къде да скочи, липсата на отварящи прозорци едва ли ще му е голям дерт.

Нищо, гледаш си през мръсния прозорец и си слушаш хубавата песен. И хубавия български :) . Знаете ли, българският ми се струва по-искрен, по-истински от английския. Като говоря на английски, все едно не съм напълно себе си. Българско, та българско - айде, ще се меси питка със сирене за закуска. Стъпваш в кухнята - а, като за добро утро, уцелваш разсипаното кисело мляко на съквартирантката. А каза, че ще си го изчисти.
То хубаво ще месиш, ама къде? Само като се огледаш из стаята и по боклуците може да познаеш кой какво е ял. Аз явно съм била на гладна стачка ... или съм си измила чиниите и съм изчистила след себе си. Едно от двете.                                        

Уа-па-ра-ти-рам-да и половин час чистене по-късно - брей, то имало плотове тук. Има движение по коридора, някой бърза да си бутне купешките палачинки в микроволновата. 6 кръгчета с диаметър 7-8 см - 4 паунда. Шш, за тея пари в България цял казан катми ще си направиш. Иначе били много вкусни. Сигурно, то и замразените подобия на пържени картофи, и те така. Хвалят те, че си изчистила - "Еее, страхотно!"
За страхотно не знам, ама по едно време си беше направо страшно.
"Абе, ти какво обичаш да правиш, за да се забавляваш?
"Да готвя и да работя в градината."

"Не,не, за да се забавляваш какво правиш?"
"Е, добре, готвя, работя в градината и снимам как готвя и работя."

Де да наближаваше в село да се върна... Нищо де, от малко цивилизация няма да ми стане лошо.
Пожарната аларма. Отново. Отвсякъде изскачат хора по пижами, хора без пижами, хора, които осъзнават, че са боси, чак когато излезнат на улицата. Някой пак си е забравил бърканите яйца на котлона. А на мен ще ми превтаса питката.
Вкъщи нямаме пожарни аларми - тишина, спокойствие. Било минус, сигурно сме нямаме пари за такива. И все пак, оцелели сме и без пожарни аларми.  Е, оцеляхме и този път, въпреки нечия загоряла закуска. Аз не, че съм се засилила да фламбирам банани, но бих искала да имам опцията. Ех, България .

Работата става сериозна. Завъртат се песен след песен, ама стигнеш ли до тази, положението се задълбочава . Парчета пици - 2 за лев и петдесет (а някога бяха за левче!), кисело мляко, което действително е кисело, сирене, кашкавал, светофари, които светят зелено за повече от 3 секунди, хора, които могат да ми произнесат името. Да не почвам за домати да ви говоря, че по принцип днес планът беше да уча.
Брей, под тези песни само "емигранти" пишат. Липсвала им някогашна България. Аз нея не я знам, ама сегашната си ми харесва.
Сега - "Еххаа, направила си 40 буркана компот? Сама? Малее!"
Тогава - "Само 40 буркана ли, бе?! Ма вие няма да презимувате!"Ех, каква била България преди, колко хубави били някога песните, филмите, баничките, доматите какви сочни били. Аа, моля ви се, още са си хубави доматите, само за домати не ме закачайте ;) .

Хайде сега, по-весело. За малко да натисна на "Една българска роза", ама след нея идва и "Моя страна, моя България", пък те вече са за по-напреднал стадий. А под тези песни верно пишат само българи, които са в чужбина. Те май като са далече от България, повече й се радват. Или поне на песните.

Да му се не видят и на ютуб случайните клипчета - 3 епизода на "Войната на таралежите" по-късно, аз май щях да уча ?

Черно на бяло

"Сафари в Кения" - звучи внушително, нали? И действително на моменти беше точно такова. На пътуване от това естество човек тръгва с огромни очаквания. Повечето даже биват оправдани :) . Истината е, че сега, месеци по-късно, го оценям много повече, откакто когато бях там, на живо. Даже като се замисля, че това са моите снимки, че всичкото това аз съм го видяла и ми се струва направо абсурдно.

Ама то и цялата история започна по малко абсурден начин - с мама критикувахме излишната врява около абитуриентските балове. И как пък й хрумна да каже : "Ние вместо да даваме хиляди пари за бал, дай да те пратим на сафари в Кения." Ей така, все едно е наааай-нормалното нещо. Ако някой от вас сега си мисли: "Ама то за един бал сумата не е в хиляди", мога само да му кажа, че съм напълно съпричастна към неговата наивност. То сигурно и родителите на половината ми съученици така са си мислили :) .
Пропуснах няколко мероприятия около баловете, не ходих в Слънчев бряг/Турция, на бала бях с обеци от 2 лв и лак от 50 стотинки, ама да ви кажа, мисля, че моята ситуация е по-печеливша. Съучениците ми - едните се били размазали, другите - разцепили. Повече подробности не споделят, ама то сигурно само толкова помнят.
Е, аз пък видях 992357 зебри.

Точно и те най ми харесаха. Е, може би делят първото място с жирафите, ама 928479 зебри дрещу 20-тина жирафа... Зебрите бяха ТОЛКОВА много. Даже още повече. В един момент очите ни се измориха зебри да гледаме.
Сафарито е може би прекалено опоезитирано. Всъщност е съвсем монотонна работа - черни пътища, бус с подвижен покрив, часове наред друсане по съответните пътища, спираме, за да снимаме нещо, продължаваме с друсането до следващото "нещо" и така. Дори в храстите не може да се изпикаеш, понеже може да те изяде лъв. Да знам, много важна подробност.

И все пак - в един момент направо те "удря" картината около теб - зебрите край нямат - хиляди след хиляди. И ама така да не се вписват в пейзажа, с тези си райета, очите да ти избодат. Сумати животни са еволюирали така, че да са възможно най-инкогнито, не и зебрите - те направо си казват : "Ей ме на, тук съм, яла ме изяж!"
Ох, то верно е опоетизирано сафарито, ама аз ептен "вулгарно" го представям. Аз моята поезия си я пазя за домати и компоти от праскови явно.
Та, зебрите. Аз очаквах малко повече действие - тея по National Geographic изглеждат много по-заети. Като се каже миграция - ей, препускат едни зебри, вдига се прах, те задъхани продължават, хвърлят се в реката Мара, крокодилите се впускат като невидели, битка за оцеляване, челюсти, кръв иии та тва в кой филм беше?
Аз мога да ви кажа, че зебрите за никъде не бързат - пасат си и хич не им пука. И макар да не успях да направя драматична черно-бяла снимка на галопиращи зебри насред прашни облаци - сега мисля, че така даже повече им се радвам.

Не научих кой знае колко нови неща за животните, всъщност то толкова друса и дрънчи всичко, че е трудно да се чуе, когато човек говори. Ама и аз не съм достатъчно сериозна за сухите научни факти. Вчера от цялата лекция за еволюцията на растенията аз запомних, че бялата част на кокоса е праисторическа сперма. Та да, ако не сте се усетили досега, от тази публикация няма си обогатите особено знанията :) .

Ама и все пак, не всичко е факти - предпочитам да гледам на нещата повече като усещания, преживявания. Искрено ме забавляваха накацалите птички по зебрите, усмихвах се, когато минем на метър от зебра. Истинска, жива зебра. Добре,де, хванахте ме, внушително си е.

Цялата гледка беше толкова различна, толкова нетипична за мен. Е, ние имаме магарета, а аз както не съм чувала магарешки рев от повече от месец, сега малко ми остава да почна да се превъзнасям по качествата на родните магарета, но все пак - зебри. Дори звучат екзотично. Много ми хареса просто да ги гледам - действаха ми успокоително. И после ще оцелим огромна дупка и цялата кола ще подскочи, та бързо-бързо ще се "съвзема" .

Около зебрите действително беше по-спокойно, понеже ги има в хиляди и не са основната туристическа атракция. Спящите лъвове събираха по 15-тина коли публика.
И докато лъвовете си почиваха, истинският "екшън" беше при зебрите :

Всъщност нека не ви заблуждават снимките, това беше най-недраматичният и измъчен бой, който съм виждала. Изглеждаше направо насила, все едно ги е хванало срам, че само пасат и се разхождат.

"Големите 5" - не са за пренебрегване. 4/5 от тях са още по-големи безделници и от зебрите (ако се чудите кой я тоя работагата, него просто не го видяхме :). И все пак, дори само заради зебрите си заслужава да се отиде до Кения. Огромната черно-бяла маса, леко повяващите се гриви, извитите мигли - изглеждат ми ама съвсем перфектни. Сякаш точно по този начин трябва да изглеждат. Ако имаше пластични хирурзи за животни (само да не ме чуе някой, че той знае какво може да измисли някой болен мозък), щеше да ги погледне и да им каже, че не трябва да променят нищо в себе си, че са идеални както са си.
Съвсем черно-бели, без нюанси на сиво, проста работата. Понякога ми се иска и ние да бяхме всичките черно-бели. Определено щеше да е по-лесно.

Реколта в понеделник

И даже действително е понеделник !

Това са последните ми снимки от градината. Всъщност последните ми реколти останаха незаснети, понеже все не ми оставаше време покрай стремежа ми всичко да се оползотвори. Уау, доживях и аз да се чудя какво да го правя всичкия този зарзават ! Добре, че имам на кого да го подарявам, че мойте градските хич не ги бива да ядат.
"Како, вчера изядох половин домат от твоите."
"И?"
"Няма ли нещо да ми кажеш?!"
Разбирате ли, при нас аз трябва да съм благодарна, ако нещо се изяде. То това е мааалко деликатна тема, понеже аз все напявам, че нищо не ядат, те пък, че аз съм ги карала да се чувстват виновни...

Чудя се някога става ли по-спокойно, по-нормално. Лятото мина толкова бързо, за миг не се спря пусто му време. В всеки един момент закъснявах с някаква задача, а поне още 2-3 напълно бях забравила. Зеленчуците ме заливаха, а аз нямах време за консервиране. А има тоооолкова много интересни рецепти. Изобщо ако не сте разбрали, много неща ми се правят. Искам да мога да плета дебели пуловери и терлици. Да шия престилки. Да варя компоти.
Ох, милите ми компоти. Пак ми липсват. Сега като съм сама в Единбург и от време на време ми става мъчно и очите ми се насълзяват. Заради семейството, градината, приятелите, компотите. Не задължително в този ред.
Ама много са ми хубави компотите. Аз успях да направя още 40 буркана, то оставаше и за компоти да не намеря време.
Можеше да си скрия някой буркан в куфара, но реших, че си оставям всичко селско и българско в България. Ще се правя на отворена към новото. Настъпи безкомпотено време.

Зимната ваканция планирам да си отида на село поне за ден-два. Дано тръбата на печката да не се е дочупила дотогава, че искам и да ми е топло. Ама тва са подробности, не е сякаш да не съм мръзнала преди на село. Като се завия с юргана и 5-6 одеяла (а аз наистина не преувеличавам, дори лятото спя с юрган и одеяло) и ми е добре. Сега, може да се поспори дали се стоплям или просто от тежестта на завивките спирам да усещам каквото и да е...
Сигурно ще е затрупано със сняг (дано поне за ден да не е, искам да си извадя морковите и пащърнака), но аз съм решена да съм там. Ще си лежа затрупана с одеяла в задимената стая и ще ям компоти. И филии със сладко. И явно ще ставам 100 кила. Добре, че тук ям марули на промоция от Теско.

Толкова съм благодарна на градината, на земята. Беше много добра година за домати, пъпеши, манголд, кейл, патисони, изобщо списъкът е дълъг. О, как можах да забравя граха и баклата. Всъщност като се замисля само зеленият фасул даде скромната реколта от десетина шушулки (а съседите беряха с кофи!), цвеклото е супер дребно,а зелето половината го изядоха гъсениците. Кой знае, вече може и всичкото да са го изяли.

Почти всеки ден проверявам какво е времето в Тюркмен. Добре, че е валяло, защото скоро ще станат 10 дена без поливане. Да знаете само как ми липсва градината. Широтата, свободата. Така бях свикнала с тях. Сега съм като схваната, ще ми се да скоча, да побягна, ама няма накъде.
Трябва да си лепна някъде табела, че градината и къщата не бягат и ме чакат. От време на време го забравям това, та би било добра идея.
Някой ден ще се върна за постоянно. Пък и аз искам да докажа на себе си, че ще се върна. А за тази цел трябваше да замина.

В университета има дружество за зеленчукари. Организираха "обиколка" на градината и аз отидох да я видя. Хем минава за проява на социална активност, хем задоволява любопитството ми, та изгодна работа.
Моята градина е около 20 пъти по-голяма от тази на дружеството. И уау, аз си мислех, че моята е плевясала и прекалено дива. Всъщност аз май се оказвам по-критична, отколкото предполагах. Сега като имам някаква база за сравнение и мойта скромна градина се оказва не толкова скромна. Както и стопанката й явно.

Лятото от време на време завиждах на хората с малки градини. Сигурно час-два им стигат да полеят. Всичко да е подредено, под конец. Корен това, корен онова, по малко от всичко. Ама като направя един бърз тигел през градината, като тръгна с кошниците от единия край до другия, и бързо ми минава. Харесва ми, че е голяма. Че мога да се засиля и да бягам от патладжаните до най-горните пъпеши. Не ми харесва, че на съседа магарето също се е засилило към пъпешите, ама това е друга тема.

Жълтите чери домати са тооолкова сладки. Даже мама ги яде тях. Струваха си петте лева за шест семки (добре, че поникнаха и шестте !). Ох, така си ги обичам всичките домати. Хубаво чувство е да знам, че когато ми скимне, мога да притичам до градината и да си откъсна някой.

Реших, че докато съм Единбург няма да си купувам домати. И чушки. Сега сигурно ще ви прозвучи абсурдно, но ама ако си купя, за мен е все едно съм изневерила на моите. Пък и изглеждат супер фалшиви. Отделно, че една тарелка черита е 2-3 паунда. А аз през два дена берях по 1-2 малки кашончета.

Ябълките от кърската градина. Нея я даваме под наем. Миналата година докато пътувах в автобуса дочух две жени да си говорят за краставици. Едната се хвалеше на другата колко са доволни от производството и пазара. По едно започнах да чувам името на дядо и се оказа, че на тези хора даваме нивата под наем. Жената нямаше как да знае аз коя съм, така че без да се притеснява каза на приятелката си, че сме били най-големите будали, задето сме давали 10-те декара само за 100 лв на година. Мястото било по-хубаво от тяхното собствено.

Докато берях ябълките се огледах, да видя какво му е толкова хубавото. А то почвата съвсем различна, изобщо не е като тежката глина в градината. Рохкава, краката ти потъват, като стъпиш.
Идеална за фъстъци. Аз обожавам сурови фъстъци, та сега ептен ще ви шокирам, ама да, и фъстъци ми се гледат.
И на нивата ще й дойде времето. Ох, някой ден, та някой ден, искам вече да е този някой ден.

Извадих и още един пащърнак за подарък, беше толкова примерен, жалко, че не снимах него. Беше дълъг педя и половина, съвсем прав, без стърчащи корени, чак аз се изненадах, че е мой.
Е, как да не иска човек да ми е приятел, подарявам пащърнаци все пак.

Градината ми даде много. Вече си е част от мен. Надявам се само и аз да съм оставила своята следа, да има и част от мен там. Земята, пръстта, корените, всички те ще останат и много след мен, но би било хубаво и успокояващо да знам, че и аз съм й дала нещо, че всичко е въпрос на взаимност и хармония :) .

Железният светилник срещу газената ламба

Следващата неделя, като стана време да слагат за обед, Ния прибра старата покривка и постла върху софрата нова покривка. Султана сипваше яденето в сахани до огнището и като се изправи, веднага забеляза промяната.
   - Що е това, Нийо? Защо нов софралък?
   - Ами ето, майко – разгъна Ния старата покривка. – На нищо не прилича веке.
Старата покривка беше овехтяла, пробита беше на няколко места и на други няколко места –кърпена, макар иначе да беше чиста. Но Султана не обичаше промените и беше пестелива, искаше всяко нещо да се използва докрай.
   - Не, не, Нийо. Що говориш! Още много време ще ни служи. Ти дигни новия софралък. Като се докъса старият, тогава ще сложим тоя, новия.

Когато бях в режим на масово писане на ЛИС-ове, дежурното ми заключение все се въртеше около "общовалидност на внушенията" и "универсалност на мотивите" и абе, клишета от всякъде. То как не се намери едно произведение, което да не е вечно, което да не засяга "вечните човешки проблеми". И клише, клише, ама явно има причина да е клише.

Добре, че бяха матурите да прочета някоя книга. "Железният светилник" ми беше една от любимите, а лятото прочетох и "Преспанските камбани". И всичко ми е толкова познато, чак започвам да се чудя дали наистина всичко е толкова универсално и общовалидно, или просто аз все залитам по тогавашния начин на живот.

Горният цитат ми е толкова близък, все едно аз и баба ми. Само дето аз не обичам да слагам покривки, а тя все мята някоя мушама. На село рядко се засичаме, понеже тя е командирована там, когато аз по една или друга причина не мога да си ходя за повече от три дни.
И оо, да видите вие Ния и Султана, ама от плът и кръв.

Аз пия от чашите за гледане. Били й от годежа/сватбата/годишнината. Тя ги гледа и плаче.
Аз извадих всички нови черги. "Мари, баба, отиде ми чеиза!"
Аз отварям прозорците, тя върви след мен и ги затваря. Общо взето ако се чудите какво правим като сме двете там, въртим се една след друга и отваряме/затваряме прозорците.
Баба пристига на село и си носи захар, брашно, шампоан. "Абе , бабо, нали знаеш, че аз като съм тука не стоя гладна и мръсна?!"
Аз хвърлям стари единични ботуши/чанти с мишчини/още 873098 други боклука. Тя ходи и ги вади от боклука.
Баба чисти всеки път, мете, бърше праха. Няма проблем да имаме цяла стая с боклуци, щом имаме две "за пред хората".
На мен метенето не ми е приоритетно, но когато чистя, о, аз почна ли и пълня поне 2 контейнера. То поне да съхранявахме нашите боклуци, но не, явяваме се склад за ненужните вещи на цялата рода. Сериозно, миналия месец намерих водолазки костюм. А никой в семейството не е имал такива мераци, та кой знае чий е.

Аз все напявам за бъдещето, това как ще стегнем, онова как ще ремонтираме. Баба само реве колко било хубаво преди. На мен пък и сега ми е хубаво.

В началото баба хич не се поддаваше, все на нейното. Ама вече нещата клонят в моя полза. Даже като говори за мен, все съм "новата стопанка". Ама и аз как ги извъртам нещата, едни преговори водим...
Махнах балатума в хола, сега е тооолкова по-хубаво. Даже натурията зад дивана вече е подредена.
Зад тази врата е съседа. Ако кажа, че е странно, би било прекалено меко. ВСИЧКО се чува. Най обичам като почнат да се питат един друг пили ли са си хапчетата. Понякога ми идва даже да им отговоря, само за да се реши въпроса.

Баба иска всички да са добре и никой да не е ощетен. Затова и живеем в 2/3 от къща. На всичко се съгласява. Понеже сме рода, понеже така е прието. Ако можеше да ни върже за себе си, щеше да го направи. "Никой не ми се обажда, никой не идва да ме види", позната песен. А всъщност брат ми и сестра ми са постоянно при нея и така мило й говорят, че чак се чудя това те ли са.
Все пак къщата и градината са нейни, ама имам чувството, че малко по малко печеля.
И победата не е толкова сладка, колкото си мислех, че ще е. Даже започнах и аз да отстъпвам, а някой път се разочаровам, когато тя се предаде пред моята настойчивост. Май не аз печеля, а тя просто се отказва от битката. Според мен не поради правилните причини.

Все ми казват повече да я щадя, много работа съм й давала, да не съм очаквала от нея да я свърши добре... Много се дразня, когато се отнасят с баба като с дете, тя и затова все повтаря, че за нищо не става. А всъщност може много неща да върви и на толкова може да ме научи, само да искаше. Понякога пак виждам блясък в сините й очи, пак живва лицето й, но през повечето време изглежда сякаш живее просто заради нас. Понеже знае, че ни е нужна и , че ни помага. Все й е мъчно, че вече не е толкова бърза, колкото преди, че не е толкова силна. Оставила си е столчета из градината и като седне, навежда се и плеви около себе си, после мести столчето и така.

Понякога ми става мъчно като я гледам, даже почнах да слагам покривки на масите само за да я зарадвам.
Смее се рядко, но пък понякога караниците ни са толкова комични, че всеки би ни се смял на нас. Обвинява ме, че съм й изхвърлила всичките гащи. И още 98939384 неща. Три дена си търсила престилката, всичките шкафове преровила и накрая я видяла да се развява над лозето. Тъй де, закъде плашило без престилка.

          

Фотобукет ми прецака снимките, а нямам в мен оригиналите, та така, преструвам се, че не са размазани . Това ми е езерцето, а зад бамбука е дупката с компоста.
Една сутрин съседът ми се оплака, че замалко не се удавил в моя "гьол", докато се разхождал през нощта. И тук трябва да се отбележат няколко интересни момента, защо се разхожда той посред нощ и най вече какво ми прави в градината посред нощ.
Ама той има странни занимания, една вечер го гледам с фенерчето се беше намушил из черитата ми, на сутринта ми каза, че ги бил преброил. Аз за това може да съм писала вече, извинете ме, ако се повтарям.

Та така, интересни ситуации се получават като се съберат няколко поколения на едно място. Дразня се само, че все едните са лошите, другите добрите, знам ли, не е толкова просто. И аз мога от тях да се уча, ама и те от мен.

"За мен"

Почти сигурна съм, че когато създадох този блог не знаех даже какво точно е блог. Хах, ако можех да предположа тогава каква голяма част ще бъде от живота ми, щях да му измисля по-хубаво име. Чудили ли сте се какво е "аvocet" ? Саблеклюн на английски. Не че не е готина птицата, даже ми е от любимите, но кхм... тогава такава беше модата. Ако се разровите из фотографските сайтове,ще забележите, че почти всички, снимащи птици, са известни с някое латинско наименование на птица. По-масово харесваните, като пчелояд, рибарче и т.н., естествено бяха вече заети.

Та така, защо "avocet ли? Защото беше свободно. Да, знам, много съм оригинална, чак понякога аз се удивявам от себе си. Малко по малко поприведох блога в по-блогърски вид, искам да го направя още по-пригледен, дано да ми остане време.
Е, ако не друго, искам тази част да отметна. Тая категория "За мен" винаги ми е била странна.
Че то целият блог е за мен, от това по-егоцентрично няма накъде. И не че не мога да напиша още една за себе си, сигурно би била дълга, леко иронична,на моменти прекалено розова, с нотки на самосъжаление. Ама ще ви я спестя ;) . То накрая май пак ще ме избие на егоизъм, ама преди това за друго исках да пиша.

Удобно би било просто да кажа, че обичам земята, слънцето, семейството и градината си. Иронично, не обичам да тичам боса в росната трева. Понеже ме сърбят краката от мокрото и ми идва прекалено поетично. Предпочитам да стъпвам по напуканата земя и да ми пари на краката. Верно щеше да ми е по-удобно да си продължа в този дух, позната история, аз това, аз онова, обикновено после ме хвалят.

Ама не е толкова просто. Виждате ли, зад "и тази градината цялата я гледаш сама, това всичкото ти си го отгледала" остават скрити двама родители, които пускат дъщеря си сама ама ептен на кънда мънда в дивия да копае.
Бива ме в копането, но това е така, защото ми беше дадена възможността да се науча. Както и още 99874 възможности. Така че явно съм по-добра в това да се възползвам от тях.
Все разправям на наште, че им е скучно с мен, понеже не правя нищо от типичните "тинейджърски" неща. Ама и на тях не им е лесно с мен, понякога чак аз се чудя как ми се връзват на акъла.
Другите искат да излизат по дискотеки и да се напиват, аз - да варя компоти. Защо да ходя по магазините, не, аз ще правя сирене. Едните викат "тате,дай пари", аз пък квича "татее, за петък искам 10 литра овче, 8 краве и 4 литра козе мляко". И май май и двете опции не са съвсем безпроблемни. И все пак, мен с нищо не са ме ограничавали.
И сирене, и компоти, какво ли не ми мина през ръцете.  Че даже и учебници по едно време. С тази част също се справям добре, ама зад моя успех трябва да се отбележат и двамата работохолици, които ми плащаха уроците.
Та така, мен все ме хвалят, ама не съм само аз за хвалене.

Дори не са само родителите ми. Не бих казала "тооолкова много хора", по-скоро даже везната клони към "толкова малко". Но пък на всичките съм благодарна, всичките са изиграли някаква роля в моя живот.
Често си мисля за дядо. Чудя се какво би ми казал сега. Супер глупаво е, но докато си бях на село, постоянно се ровех из стари бележници, хвърчащи листове и измачкани писма. Четох за партийната дейност, за на еди-кой си почивката и като, че ли все не намирах каквото търся. А то и аз не знам какво търся, абсурдно е да си мисля, че някъде има нещо оставено специално за мен. Ето, той човекът цяла градина и 2/3 къща ми остави, а аз пак искам още. И после още толкова. Пуста ненаситност. Пък на него му стигаше да го черпиш кафе и беше най-щастливия човек.

С баба сме много различни, даже цяла публикация имам подготвена по темата. И въпреки всичко ми дава аз да се разпореждам на село. Загорели тенджери, счупени чинии, откачени корнизи, списъкът с поражения е дълъг. Добре, че лесно си успокоявам съвестта. Все са уроци, остава само аз да си взема поука.
С повечето хора не съм особено разговорлива, предпочитам да наблюдавам. И как си мечтая някой ден просто да си мълча с някого, без да е неудобна тишина. Много ме дразни презумцията, че като не си сам, трябва да си говориш с човека до теб. И като гледам другите, в главата ми все се изреждат плюсове и минуси.
"Ее, ще ми се и аз да бях така" или обратното.


Това лято беше най-хубавото ми досега. И не само заради градината и зеленчуците. Повече заради хората. Дръжте се, дойде моментът, в който ми се иска да прегръщам не само къщи и дървета, но и хора. Никога не ми е идвало отвътре, ама на, явно просто не съм познавала хора, които го заслужават (разбира се, с изключение на семейството ми, тях винаги съм ги познавала и почти винаги съм ги прегръщала). Сега съм сама в Единбург, но ми става мило като се замисля за приятелите ми в България. Оказа се, че харесам ли си някого, много се привързвам.
Привързах се и към блога, към всички вие, които четете. Даже май май са ми грешни сметките и нещата отиват към "толкова много" хора.

"За мен" - предоставено с почти винаги любезното и само понякога насила измолено съдействие на сумати народ, който си остава скрит зад снимките на домати и разказите за градината. Защото без тях, "мен" просто нямаше да има.

Аз съм си аз, ама съм си и аз, понеже никой не ми пречи да съм себе си.