69 градуса и 35 минути на север

09.07.2017, Кикиктарук, Северна Канада.

Вятърът не е спрял вече цяла седмица – днес смени посоката си и вместо едвам да затварям вратата на дървената къща, в която сме отседнали по време на експедицията, сега едвам я отварям. Иначе всичко останало си е кажи-речи същото, поне на пръв поглед – винаги е светло, почти залезите (понеже слънцето така и не се скрива напълно) са дълги и красиви, а дните ни на терен се нижат ту бързо, ту бавно. Понякога работата ни спори, друг път по-малко – метеорологични условия, човешки характери, липса на комуникация със света отвъд острова, изобщо предпоставки за сложни ситуации бол. И все пак, в края на деня всичко е толкова тихо и спокойно. За секунди само, после свистенето на вятъра превзема всичко, но пак си е спокойно, по свой си шумен и ветровит начин. От ден на ден хълмовете стават все по-зелени, снегът се топи повсеместно, а в морето почти не останаха късове лед. Около малкото постройки на острова щъкат новоизлюпени дъждосвирци – в нормални условия оперението им се слива почти перфектно с тревата, сега мине се не мине и вятърът за секунда ги повдига и издава скривалището им. Някъде другаде вятърът навява шума и найлони, тук – дъждосвирци.

Три истории от три контитента

Тюркмен, България. 2012. Някъде по пладне, на пътя. Прах и суша, сълзите ми бързо засъхват по бузите ми, оглеждам се наоколо, джанджун няма. Поседях си малко на прага пред дървената врата, тогава още се затваряше само с едно изкривено парче желязо. Колко още пъти щях да седям там, кога щастлива, кога тъжна! Любимо място ми е, почти в двора, почти на пътя, тамън в тон с моите наклонности да искам да съм навсякъде, с далеч повече от две дини под мишница. Тя, тази история, впрочем, с дини започна. Два реда изнемощели дини, отскоро попаднали в моя грижа, силно казано бостан, ама "там, на бостана" звучи по-иначе. Там, на бостана, аз бях решена, че това лято дини ще има, как точно бяха подробности. Понеже дините едвам се виждаха от троскот, реших да ги прекопая. Едвам преполовила първия ред, веднага бях смъмрена, че дини едно, че не се плевят и копаят, ами и определено не се копаят както аз копая - имало чалъм в държането на мотика! А пък с тоя мой зел-дал бостан, и чалъм не би помогнал. Грабнах си аз мотиката, по неправилния начин със сигурност, и избягах да си оревавам съдбата на пътя. Аз, два зяпнали от жега щъркели и обедната тишина. Мечка страх, мен не страх, върнах се и си продължих както аз си зная (или по скоро не зная). Това беше преди да гръмне помпата, та водата още течеше из ведро, съживиха се дините, че дори и вързаха, първите откъснахме малко след като дядо почина.

Алис Спрингс, Австралия. 2015. Надвечер, горещо и прашно досущ като на село. До нас група пораснали момчета ритат топка, ние с моята тогава все още почти приятелка, вече не толкова, сме супер раздразнени една от друга, тя през сълзи ми обяснява колко зле я карам да се чувства, аз бера дерт да не глътна някоя муха, като понеча да кажа нещо  (а то мухи в австралийско бол!), пък и цялата ситуация ми се струва абсурдна, та затова гледам да си мълча. После пак беше тихо и спокойно, небето беше обсипано с безброй звезди, изобщо място пълно с магия, което ние развалихме с глупави кавги. Лесно е, на самотно място без много други хора наоколо, да се омотаеш в малки спречквания и да ги раздуеш до небето и обратно, понеже видиш ли, ти беше прав. Докато ние се карахме, животът на околните имаше вид да тече бавно и монотонно, на мен ми се струваше нито добре, нито зле, дори не различно, приличаше малко като на село. Деца, къпещи се в кални потоци, хора, полющкващи се по улиците още по обед, много истории, измежду които тъжните все се разказват повече. Място, от което много хора са си тръгнали, но пък има и такива, които са останали, някои дори се връщат. Мъчно ми беше в Алис Спрингс, краят на едно приятелство - още ми е странно как един ден някой е част от живота ти, а на следващият - не. И все пак, мечка страх, мен не страх, хората идват и си отиват - от градове като Алис Спрингс и от животите ни.

Инувик, Канада. 2017. Субарктичен климат, ама нали е лято - топло и прашно, вече дни наред пече слънце. И в Инувик се разписах със сълзи (ако се чудите къде е нишката в тези истории, прах и сълзи общо взето),  ех, пусти човешки взаимноотношения! И от Инувик много хора са си тръгнали, а рафтовете в магазините често са обрани. "Хлябът свърши" ми напомни на село, оставаше само да продават и кисело мляко с надпис "Опитайте, евтино е!" и щеше да е досущ същото. Нощ няма, а по всяко време на деня на игрището деца и възрастни играят бейзбол. И тук атмосферата напомня на безброй неразказани истории, има музей, а и не малко книги са написани по темата, но със сигурност има и истории, които хората пазят за себе си, истории, които вероятно ще си отидат заедно с тях. Понеже обичам истории, а би било жалко моята лична да бъде водена от страх и човешки слабости, мои и чужди, и в Инувик си казах, че страхът ходи само по мечките (а предвид къде отивам и реалните мечки наоколо, дано наистина да е така). Трудно е да превъзмогнеш себе си - особено когато инстинктът ти е да започнеш поне малка революцията в името на всяка кауза, в коята вярваш. Битки, обаче, се започват лесно, а от първата битка до войната пътят е кратък. Аз пак ще съм бойна наум (не бих се отказала от революциите напълно, дори и за кратко), но най-честият ми опонент май ще си бъда аз самата - да бъда мила, когато се сещам за поне пет саркастични коментара, да не се натъжавам лесно, да не се владея от чуждите настроения. Да се наслаждавам на природата на място, на което малцина имат възможността да отидат. И да си свърша работата добре, разбира се.

Та така, мечка страх, мен не страх, ще се видим (прочетем) отново след 2 месеца.

А аз щях да бъда различна

Понеже не ме бива в умерености, а в междинни положения винаги ми е било неудобно, ще започна директно - не исках да съм като родителите си. На въпросите каква искам да стана като порасна не винаги имах отговор (освен на тържеството по случай края на първи клас, когато написах, че искам да стана "фудожник", защото временно бях забравила как се пише "х" и реших, че "ф" е достатъчно близко). По-скоро знаех каква не искам да стана - не исках да съм като майка ми и баща ми, които всяка вечер се прибираха изморени, говореха за работа, а баща ми все гонеше влака - метафоричен или буквален, зависи дали имаше цвята за изпращане. Видите ли, аз щях да бъда различна. Щях да съм супер спокойна и подредена, да имам свободно време и планове как да го оползотворя. Нямаше да бързам, о да, аз винаги щях да имам време за всичко. Работата с различията привидно вървеше добре - имаше за какво да се караме, интересите ни се разминаваха; докато техните планове все се променяха, моите вървяха под номер в дълги списъци със задачи. Бяхме си ние уж различни, докато наскоро не получих честитка за рождения ми ден - писмо от брат ми. Измежду пожеланията за здраве и щастие се мъдреше изречението: "Станала си точно като мама и тати!" И знаете ли, аз май наистина съм доста като родителите си. Не възнамерявах, на първи прочит наум възкликнах: "Ама то не беше нарочно", на втори вече бях леко привикнала към идеята, дори се зарадвах.

По името ще ме познаеш

От няколко години живея и работя в чужбина. Наскоро примъкнах две нашенски черги към Единбург, редовно обяснявам на летищните проверки защо съм се награбила с локум, но иначе като цяло моята България си е в България – сред семейството ми, на село, в миговете, когато слънцето пече, въздухът е прашен, а аз се ядосвам, че съм случила на развален катък. От време на време чувам български по тукашните улици, но не съм полагала специални усилия да се запознавам с българи – през годините така и не завързах стойностни приятелства с българи в чужбина. Не че тичам в другата посока,  като чуя „Еее, пак са вдигнали цената на лютеницата!“ в магазина, просто така се случи. Измежду биолозите и еколозите в университета нямаше българи, измежду колегите ми – също. Понякога минават дни без да кажа и дума на български, но често си пея „Все към мен, все към мен, все към мене тичай, къщите събаряй, над улиците прелети!“, докато карам колело. Колегите ми носят мартеници, а кажи-речи всички знаят, че съм от България – имам солиден запас от истории за планини, села, традиции и суеверия. Макар да не търся изрично „българското“ в Шотландия, наскоро се усетих, че и аз имам своята версия на обикаляне от магазин на магазин в търсене на български продукти или събирания с „нашенци“.

За селата в цвят

Черно-белите истории вече ги разказах, пък и от тях всеки има по много – спомени за всичко което селата бяха, а вече не са, навеси с посивели дъски, хора с посивели коси, носталгия и монотонност. Между черното и бялото обаче все още има много цвят – шарени престилки, червени лалета, сини манти, зачервени и напукани бузи, зелени морави (пък било то от троскот!). Цветните истории далеч не са толкова патетични, дори са си направо обикновени – за нещата, които се случват на село всеки ден, просто рядко стигат до снимки и думи.