По принцип рядко слушам учителите. Повечето нямат много интересни неща за казване. Или поне мен не ме вълнуват. Но се случва от време на време някой да каже нещо и да ми остане в главата за дълго.
Още есента една учителка ми каза да не се уча да правя всичко сама. Сега, тя днес ни обясняваше и,че на бебетата онази кост на главата не им била затворена, за да имат връзка с космоса, та не винаги може да й се има много вяра. Обаче аз наистина се замислих и много често си спомням тези й думи.

Наскоро пък г-жата по литература ме попита какво ще прави момичето от Тюркмен в Единбург. Ще реве за село сигурно. От сега съм почнала още. В понеделник имам рожден ден. И знаете ли какво? Ядосана съм. Ядосана съм, защото вече няколко години си пожелавам едно и също нещо и не се сбъдва. Мъчно ми е, защото го искам толкова много. Може би него ще ходя да търся по чужбината :) .

Омръзна ми все да ми се смеят. Аз все се правя,че не забелязвам, пък после си го изревавам вкъщи. Чудя се дали хората осъзнават колко някакво тъпо подхвърляне, от тея много забавните, може да нарани някого...
И на село съседите ми се смеят. Идва ми и аз като брат ми да почна с "Ами толкова мога!". А всъщност целия ми "проблем" идва от факта, че знам, че мога повече. Аз цял живот имам чувството, че мога повече.
И все нещо не ми стига. Обикновено време. Оправдания обаче явно имам в излишък.

Половин година живея насред мишки. Нормалните хора сигурно биха взели мерки. И аз ги взех миналата седмица, но все пак - 6 месеца с мишки. Причуват ми се мишки и имам странните опасения,че мога да си донеса мишка от село вкъщи. Мога да се заблуждавам, че съм водена от някакви хуманни прищявки, ама дори и това не е. Все си мислех, че нещо ще се случи, че някой ще ми помогне. Аз принципно не вярвам много-много в разделението на работите на "мъжки" и "женски", ама мишките са си мъжка работа.

Е,хубаво, не ме бива по мъжките работи, поне да се справях с женските. Пак от 6 месеца печката е развалена и не съм организирала носенето й на ремонт. Всеки път ям салати. Това са много салати, дори за някой, който като мен обича салати. Половин килограм аспержи се развалиха в хладилника, защото нямах време да ги сготвя. Шкафовете са толкова прашни,че не да рисувам, ами скулптури мога да правя. А толкова искам да е хубаво. От сутрин до вечер се занимавам с къщата и градината и все едно нищо не съм направила. Е, айде, аз виждам, че са ми поникнали анемонетата, ама всеки друг вижда падналата мазилка, счупените прозорци, скърцащите врати и списъкът продължава още много.

И как да не се уча да правя всичко сама, като няма кой друг да го свърши. Правя 99028347 неща не както трябва. Ако ви покажа снимка на стаята ми в момента, ще питате кой човек може да живее така. Аз предпочитам да мисля, че вещите ми са разпилени, а душата ми подредена, ама май не е точно така.

Чувствам се сякаш съм изгубила контрол над нещата. "Overwhelmed" както би се превело на български. Точно така се чувствам. И това ще мине, знам. Откровено казано ми е трудно. Наистина ми е трудно. Вятърът ми е отнесъл оранжерията с доматите и всичките растения са изсъхнали. Явно с право 981273 човека ми се смяха на оранжерията. Баща ми й даваше 3 дена. Ха, то работата май е станала на 4-тия.
И съседа, кво, стоял е и е гледал как изсъхват. Да бе, те на село хората са много солидарни, всеки на всекиго помага. Само аз, дето имам толкова много за учене, че даже акълът не ми го побира, си зарязах всичко, за да му нося разваления телефон на ремонт и ме разкарваха из половината офиси на М-тел. Другите съселяни, какво? Или ще ми се смеят, или ще ме крадат .
Специални благодарности към този, който ми взе 2 мотики, 2 брадви и 1 вила. Все пак ми е оставил малката мотика. Какво ли си е мислил, нека все пак да има с какво да копае. Или те май не мислят много-много такива хора.

Аз обикновено не давам глас на отрицателните си емоции. Нали съм си била себедостатъчна, бързо ми минава. Ама явно ептен съм се минала, защото постоянно в главата ми се въртят неосъществени диалози. Е, докато не почна на глас сама да си говоря, значи съм добре още :) .
Чудя се аз ли съм виновна, светът ли. Но пък вярвам, че живота аз си го правя, така че в мен ще да е проблемът. А се опитвам, наистина се опитвам. Още не ми се измирисало якето от миризмата на цигари, иска ми се да бъда по-"социална".
И даже не мога да си позволя да си кажа всичко. Нощта е пред мен - съчинения за писане, тестове за решаване. И класна по математика имаме утре, а аз, понеже уча по литература в часовете по математика, дори не знам за какво иде реч. А някой ми сви учебника. Трябваше и по история да уча, но днес си дадох учебника на едно момче и той забрави да ми го върне. Аз по принцип не обичам да си давам нещата. Направо съм си скръндзава. Но си мислех, че ако съм "услужлива", знам ли, ще ме харесват малко повече. И какво, сега съм хем необразована, хем нехаресвана .
Дори и в моите очи се виждам като смешна. Защото "проблемите" ми са глупави, има къде-къде по-важни и сериозни неща.

Вярвам, че някой ден няма да се чувствам така. А тези своеобразни мрънкания ги пиша, за да може тогава да ги прочета и да си оценя бъдещето щастие още повече. А аз наистина съм щастлива и сега. Просто ми омръзна да съм щастлива сама.

Чао, домати. Бяхте добри домати за краткото ви двумесечно съществуване.
Съжалявам, че бях лош стопанин.