Да не повярваш, картички !

Всеки ден по това време адски ми се доспива. Това ми е селският синдром, откакто се помня винаги е било времето за спане.
Понеже сега уж ми е времето за почивка, понякога се награждавам с 2 часа сън на обяд.
Баща ми само ми се подиграва, че когато и да ми се обади, аз все спя.
"Що не поливаш?!" , "Няма да ти стигне времето да полееш всичко!", пък аз даже съм си предвидила час-два за отдих.
И сега, докато се качат снимките, лежах на масата.
Отново съм пред дилемата да спя ли, да не спя ли. Да ми имаш и проблемите, нали?
Всъщност пак си имам дежурните задачи и пак съм назад с всичко, ама знам ли, човек трябва да си прощава.
Аз с това се успокоявам. Отесках 1 корен домат, висок колкото мен, с мотиката, 2-3 корена пипер съм пречупила с маркуча, абе списъкът ми е дълъг. Ама какво пък, опазила съм над 500 корена, тази гледна точка повече ми харесва.
Затова и си превъзпитавам съвестта. Вярвам, че мога да правя всичко. Но не мога да го правя това всичко наведнъж.
Картичките останаха на по-заден план, така де, докато работата не ме удари във финансите.
Почти съм си изплатила обектива, вече съм само на 20-тина плика за пари разстояние :) .

В новия брой на списание "Органично" може да прочете интересни неща за биокултурата, комарите, а по към края има и мой материал.

Е, аз ви пожелавам летните жеги да са съпътствани само със слънчево настроение и се отправям към стаята си. Дали ще стигна до леглото или бюрото още не знам, но трябва да съм доволна от себе си във всеки случай, защото да избереш личните си нужди над поредното "трябва" си е постижение :). Пфю, добре, че заемът ми е от мама и тати и е безлихвен и безсрочен...

От смях до рев и обратно

Вчера брат ми притеснено ми каза, че си губя почитателите. То в това има и известна доза истина. Не пиша, картички не правя... Ама как копая : ) .
Истината е, че постоянно пиша публикации наум, все си казвам за това да не забравя, за онова също... и после го забравям .
Понеже често ми се налага да наваксвам (под често разбирайте постоянно), вече си имам установена система на действие. Даже си е направо прилично работеща.
Да започна отзад-напред за мен е глупаво, понеже със сигурност няма да успея да пресъздам миналото достоверно. И все ще имам чувството, че изоставам и, че не мога да му видя края.

Затова винаги започвам с това, което е пред очите ми, да оправя „сега“, пък за „преди“ и „после“ ако остане време... евентуално : ) .
Аз съм си на село 5 дни в седмицата, понеже... ами да, познахте, наваксвам.
Вчера нааай-накрая насадих и последния пипер, остава ми само 1 касетка физалис.
Брат ми и сестра ми ми се притекоха на помощ за ден и половина, та с тяхна помощ работа започва да замясва.
Да съм ви казвала скоро, че е трудно? Хах, не знам доколко вярвам в съдбата, ама сигурно сега ми се смее и ми казва „Нали ти беше много лесно, а на ти сега“ . Е, нищо де, справям се. През тези 5 дни поне един е за реване/почти отчаяние. Ама аз и тогава съм продуктивна, рева си, поливам си...
Всеки ден има нещо. Понякога е по-драматично, друг път бързо се разнася.

Сега ми се насъбра маалко в повече. Накратко, помпата изгоря. Аз обвинявам съседа, той мен и баща ми. Яд ме е, че съм злопаметна, наистина. То не е от лошотия, от простотия е. И все пак, вече имам едно наум. Как не се усещат хората колко много могат да наранят някого ей така само с 2-3 изречения. Със сигурност не предполага, че после ми беше толкова гадно, че на брат ми и сестра ми им се прикопа и дойдоха да ме утешават.
Той като разбра направо ми каза да съм се връщала в града, че всичко в двора щяло да умре.

А заради някакви простотии, които само се трупат и трупат, понякога и на мен ми се иска да врътна ключа и да зарежа всичко. А това място малко хора го обичат толкова, колкото мен, така че може да си представите за колко простотии става дума.
И все пак, това би било само по-лесния начин и нищо повече.
Хиляда пъти ми каза колко бил бесен, как съм могла ... Аз си мълчах и го съжалявах. Защото това е само проблемът на днешния ден, ще го решим и после идва следващия. То малко ако превъртя лентата, вече даже дойде, без още да имам решение на работата с поливането.

Явно изглеждам много съмнителна, хич не ми вярват хората. В селския магазин не ми стигаха 30 стотинки за сладолед, които аз щях да върна, ама на, не ми дадоха сладолед. По същия начин и днес, когато дойдоха да ме глобяват, че крада трифазен ток.
Аз дори не знам какво е трифазен ток, камо ли да го крада. И щом от 1 година са искали да го видят неработещия електромер, за да се убедят, че не работи, съседите сливи ли имаха в устата да ми кажат?! Ми не, няма как да са имали, понеже имаше късна слана и 1 слива няма в селото.

Та така, сега ще трябва да къртя една врата, която като се ядосах, започна да се поддава, ама не само тя, ами и цялата постройка. Какво да ви кажа, сложно е. И все пак, всичко е толкова сложно, колкото си го правим.
И все са уроци, добро , лошо, полезно е... Абе градя аз тука един силен характер, ще види той светът някой ден като го смаям със знания и умения : ) .
Дотогава нека да съм си „оная некадърната, дето не може да полива, без половината вода да изтича някъде по трасето“, тъкмо ще е по-неочаквано като блесна със средства и възможности .
Тъй де, ще мога аз някой ден да си купувам не само сапун, ами и сапунерка. Наистина е въпрос на време. Сега гледам да се съсредоточавам в по-малките неща, че ако гледам цялата картина си е погром и разруха. Аз все се убеждавам, че не толкова зле. Та нали са ми цъфнали патладжаните и черитата са навързали, как ще е зле.
А аз обикновено дори ги виждам прекалено розови нещата, живея си аз тука в една илюзорна идилия насред змии, папуняци и малки маслинови присмехулници...

Знаете ли, имам чувството, че като съм си на село, все едно се борят две енергии. Не е добро и зло, нито старо и младо, но въпреки това, абсолютни противоположности.
Къде е истината не знам, аз черпя сили от идеята, че внасям позивитивизъм, свежест и знам ли, щастие.
Ама стига съм се рекламирала, понякога и съседите имат право.Ето, аз си признавам, не разбирам от лойни намазки, замазки или каквото беше. Дали ще дойде денят, в който ще имам представа това откъде се купува...

Всеки ден нещо ми се случва за първи път, всеки ден има нещо, от което аз ни най-малко не разбирам. Като не съм била разбирала, какво съм била правила тука. Ами топя си бисквити в кривите вади и ги ям с кеф. То всъщност с това може да се обобщи основната разлика между двете ни енергии (ох, сега остава и за чакри да ви заговоря и ептен ще си проличи, че съм на майка ми дъщерята), аз си газя из вадите и мокря бисквити, те мерят под какъв наклон са им вадите. Как ми идва да ги обобщя само с „мън,мън,мън“. Ама и така не е, от време на време ще ме изненадат. Подариха ми капан за мишки с панделка. Беше мило. Преди това ми казаха, че мишките не ходели при добрите хора. Хм, не толкова мило. Или на мен са ми се паднали мишки непукисти, дето като мен се цепят от колектива.
Като стана дума за мишки, да знаете, че в момента ако трябва да довърша изречението „Обичам...“ , след дежурните семейство, приятели, земя, слънце и вода, без да замисля лепкам и стъклената вата. Дано да съм оцелила правилното име, ама тъй или иначе, много полезно нещо : ) . Да не казвам голяма дума, ама маай вече имам по-малко мишки. От време на време ги чувам, но няма място за сравнение с времето, когато спях завита през глава прегърнала фотоапарата, хляба и тетрадката със съчиненията по литература.
Хах, миналата вечер се събуждам в 4 часа от някакво шумултене, идващо точно от моята чанта. Звучи до болка познато. Аха да светна лампата и се сещам,че кхм, някой, вече 1 месец не сменя изгорялата крушка. Нищо, събрах смелост, светнах с телефона и грабнах чантата да я изнасям навън. Тая процедура с гоненето на мишки в този времеви диапазон вече е отработена.
Обръщам си аз цялата чанта, подритвам, за да се стресне животинка и да избяга.
И излетя една пеперуда. Дори не беше голяма пеперуда. Ама сериозно, звучеше точно като мишка. Интересен факт е, че за втори път си изнасям чантата посред нощ, само за да излети от нея пеперуда. Изводът за мен е, че е крайно време да си разтребя чантата.

Аз ще звуча малко на пресекулки, извинете ме. Обратно към помпата. Сега покрай нея баща ми се охарчи много, отделно, че той и без това наистина има хиляда неща на главата и без някой да му реве по телефона. Всички вие, които си имате някаква собственост и тя е само ваша, сериозно, сега се замислете и бъдете благодарни, че е само ваша. Не е работа това „един общ двор, разделен на 985490 части“. Всичко е общо, дрънци. Всеки си гледа себе си, ама за протокола се правим на учтиви, че сме „рода“.
Смешно ми е, че дори когато мен ме прецакват, прецакващия искрено вярва, че той е по-прецакан.
Мън, мън, мън, той колко хиляди бил дал за двора. Да, за неговия двор. Иначе от 1 година се караме кой да купи кранче за течащата ОБЩА чешма, дето сигурно струва 5 лв. Ама от къде да знам аз какво кранче да купя, като аз като видя и всичките ми изглеждат еднакви. Въртим едни уговорки, ти го купи, пък аз ще ти дам парите, ама не, не е въпросът в парите, а в принципа, ала-бала, ти нарочно не я ремонтираш чешмата, за да ме разориш малко по малко. Ей, разкрихте ме. Потискам си аз водопроводческите умения съвсем съзнателно.

Аз не си водя тефтер с разходите, но мога да кажа съвсем спокойно, че каквото имам, го давам. И като пари, и като физическа сила, и като време. Ама като го давам, нито ми е терсене, нито съжалявам и ме е яд, правя го с кеф. И от време на време със сълзи, ама обикновено с кеф.
И задобрявам. Може да не разбирам от електричество („ 1 година не ремонтира лампата в тоалетната!“, ми кво да кажа аз, „30 години не си направи тоалетна!“), тръби, електромери, помпи, смукатели, абе списъкът е дълъг, но много други неща са ми съвсем ясни. Сигурно затова аз се радвам като откъсна два домата, а съседите реват, че видите ли, китката им от 8 домата, не била достатъчно едра. Тук трябва да се абстрахираме от парите, и аз, и те могат да си позволят да си купят домати. Ама се пънем сами да си ги гледаме.
Интересно ми е те защо го правят. Сигурно и в тях се крие някаква любов към земята, умело завоалирана под вечно оплакване.
Сложна работа сме ние хората, ама и в това ни е чара.

Аз, междудругото, доскоро се чувствах виновна, че все нареждам съседите. Тъй де, все пак 1 път ме черпиха баница и 2 пъти ми услужиха с хляб. И ако имам нужда от помощ, ще ми помогнат, само дето ще омърморят света, докато го правят. Аз искрено вярвам, че е вредна емоция да се говори зле за хората, всеки е различен и е нормално понякога да не си пасваме.
Тъй де, доскоро. Сега пак от време на време се замислям, ама вече съм по иначе настроена.
Да ми повтарят да се връщам в града, понеже съм некадърна, айде преглъщам го. Само като ме видел, получавал аритмия. Добре, че с едното око недовижда, че иначе щях да се притесня за здравето му. Ох, сега като се слушам, не трябва така да говоря.
Но и той няма никакво право да говори за дядо ми с онези грозни думи. Първо, че е крайно нетактично да се говори лошо за починал човек на негов близък, ако ще и да е истина. А то не е. Дядо беше уникален човек. Всеки, който наистина го познава, ще го потвърди. Всичките тея неща, от които аз не разбирам, той се справяше с тях с лекота. Проблемите с помпата и поливането започнаха тогава, когато съседът стана отговорен за тях.

Тъпо е, че и аз се разстройвам от лъжи, но наистина не разбирам защо трябва така да говори. Както аз се раздавам за село, дядо го е правил десетки години. И помагаше и на тати, и с мен обикаляше да търсим морски орли... А да, и понякога от двата лева, които има в джоба, единият даваше за бира, а с другият ми купуваше вафли „Боровец“. Това не го прави пияница, който нищо не прави, а само си пропива парите.
Смешно ми е и в същото време ми е мъчно. Мъчно ми е, че дядо остана неоценен от много хора, които се мислят за голямата работа, а не могат и на малкия пръст да му стъпят.
Смешно ми е, защото си представям как дядо в подобни ситуации казваше „Абе, остави ги тея, те само си мислят, че живеят“ .
А дядо, ами знаеше как да се забавлява човекът. Нормално е да е имал тук-таме по някой недостатък, ама на фона на цялата му личност, хич не си и личат.

Аз тамън се бях отдала на леко отчаяние, понеже Емо Чолаков каза, че ще е 36 градуса, а аз няма как да поливам, и видях една жаба. Да, сигурно ви изненадах с края на това изречение.
Та сега за жабата, стоеше си върху капналите барабонки, които аз някой ден ще измета. Стреснах се като скочи измежду тагетисите в градинката ми. Беше най-голямата жаба, която съм виждала досега. Ако я бях хванала, щеше да изпълни и двете ми ръце.
Спомних си, че дядо ми беше разказвал как веднъж покрай реката и той видял огромна жаба. И думите му бяха, че е била много красива. И той беше щастлив и благодарен, че именно на него му се е паднало да я види тая огромна жаба.
Хората си мислят невероятни неща, за да се почустват по-добре, ама знам ли, аз се чувствам все едно дядо ми я прати тая жаба в градинката, за да се усмихна : ) .

Нали уж някога хората слушали кукувицата, за да разберат колко години ще живеят. Аз по цял ден ги слушам две кукувици от единия орех на другия и обратно, и бая кукания чух, едва ли ще доживея толкова. Но се замислих, че именно хората, които се спират да момент да послушат кукувицата, живеят по-дълго. Защото знам ли, това щастие и спокойствие от ей такива простички неща, сигурно е полезно за здравето.

То и физалисът сигурно е полезен, та в тоя ред на мисли отивам да го разсаждам, че още малко и ще се стъмни.

Компенсация в снимки

Моментът

Или първата ми публикация без снимки.

Тази предишната не се брои, тя е по-скоро съобщение :) .

Вчера си мислех как преди постоянно снимах. То май е често срещано явление, купуваш си фотоапарат и няма спиране. Хиляди снимки.
В един момент всички свикват, че ти снимаш винаги. Очаква се да си носиш фотоапарата по семейни събития. Пък теб я те има някъде, я не .
Често съм се чувствала сякаш само гледам отстрани, без да съм част от случващото се.
И затова все по-често оставям фотоапарата. В главата ми се въртят евентуалните кадри, мисля си от тука ако снимам, какво боке ще има и т.н., но си оставам само с мисленето.

И все пак, иска ми се да запомня много моменти. От тези, дето са дребни, дребни, ама те карат да се замислиш :) . И ако някога се чудя какво ми се е въртяло в главата, когато съм била на 19... еми няма да се чудя, ще си погледна писанията .

+++ Хах, първият момент, матурите. Какво да кажа, прясно ми е още :) . Бая народ очакваше от мен да имам 6.00. Че и аз с тях. Като си говорих с майка ми и баща ми, 2 неща ми направиха впечатление. 3, ако броим това, че за пореден път се убедих колко ме обичат .
Мама като ми чу интонацията и веднага позна, че не съм доволна: "Май не са добри, така ли?", при което аз отговарям с "Оф, да, 5.98 и 5.96." И тя се засмя и да, сега и аз се усещам колко абсурдно съм звучала, 5.98 и 5.96 си е добре. Абе лесно й е на нея, тя си е изкарала пълни шестици на матурите. Не,сериозно, възхищавам й се и за по-мащабния поглед, за откровеността.
Ние с нея напоследък имаме лееки разминавания, аз си бях направо гневно настроена, но вече сме наред и още повече й се възхищавам. И двете сме в такива фази от живота си, че хем си пречим, хем няма и как да си помогнем много една на друга, но в това няма нищо лошо.
Баща ми се изненада, че аз съм си мислела, че ще имам 6.00. Сега, да не ви звучи това сякаш не вярва в мен и моите възможности. Той беше приятно изненадан и ми каза браво, задето аз самата съм си вярвала. Аз нали си движа всичко с кандидатстването и той милия все е малко встрани, кое разбрал, кое не, ама за него 6.00 било като шестица от тотото. Пък той беше много щастлив и когато уцели петица :) .

+++ Точно покрай главния път до село са били земите на семейството на баба. На най-гъзарското място, сериозно :) . Сега след като всичко се е разделило 9293847 пъти, имаме няколко декара с десетина ябълки и трева до кръста. Лятото ходих уж за ябълки, събрах някакво нищожно количество и точно бях "закъсала" с количката в едни треволяци, когато ми се обади тати. Беше съвсем скоро след като дядо си отиде. Те и двамата с тати все тотото да си пуснат, имаха общи числа. Това им е най-голямата печалба досега. Парите дадохме на баба, беше си сякаш дядо се грижи за нея, някъде отдалече. Той все ми изглеждаше, че имаше някакъв план човека, имаше едни типични жестове, с поглед все едно ми казваше "Ти само изчакай и ще видиш."

+++ Когато се заех с градината, всички ме питаха дали знам това колко работа е. Отговарях, че сигурно е повече, отколкото предполагам. Изненада, още повече е. Всеки път като съм си на село поне 1 път съм се обезнадеждила, аха и ще се отчаям, ама прилети някой папуняк и ми мине. За папуняците по-късно.
Всичко се руши. Понякога имам чувството, че времето ме побеждава. Не астрономическото, с него нямам проблеми, рядко ще ме чуете да казвам, че не ми стига.
А с това време, което с години се е трупало и трупало, все напук ми прави.
Аз нареждам камъните по дувара, те падат.
То руши, аз се боря да изграждам. Уж във всичко има баланс, но понякога ми се струва толкова трудно. А то, междудругото, наистина си е трудно.
Възхищавам си се, че успявам да живея в тези условия. Сякаш съм "над нещата" . Няма баня, няма кухня, няма топла вода, понякога и студена, да не говорим за екстри като лампи и пералня.
Ама какви папуняци имаме, сериозно, най-готините папуняци са в моята градина :) .

+++ От основата на дувара падна един голям камък, от тези важните, които паднат ли, ще последват други. Беше ми мъчно, че няма какво да направя. Ама сега си мисля иначе.
На село всичко е в сянка. Имам чувството, че при нас се съмва 2 часа по-късно. А сега всяка сутрин през "новата" дупка се прокрадват по няколко слънчеви лъча и е красиво по един особен начин. Всяко нещо с времето си, може би е време за нов дувар.
Всъщност то за нов дувар определено си е време, но аз го възприемам по-метафорично.
То бива, бива спокойствие, ама тук вече граничим с мъртвило. Едно ново начало звучи добре .

+++ Поливането е проблемно. Тръбите са спукани, отвсякъде тече, тамън наглася едното място и то избие на предишното. Хах, предпоследния път си беше истинска борба, тогава всъщност направо си се бях отчаяла, защото нищо не ми се получаваше. Цялата бях мокра, отвсякъде пръскаше, пътеките реки станаха, а вадите все тъй сухи. И аз рева, и водата пръска навсякъде, пък съседите си викнали майстори да им правят изолация и те се чудят къде са попаднали :) .
По едно време долетя отнякъде един малък маслинов присмехулник и като се почна една баня, не, че много ги разбирам маслиновите присмехулници, но изглеждаше сякаш се кефи.
И се замислих как щеше да се изкъпе той, ако не бях наводнила градината.
Въпрос на гледна точка .

+++ Брат ми и сестра ми са ме отписали тотално. Нищо, аз им се радвам от разстояние. Ще ми се да бях по-голяма част от живота им, но и на това ще му дойде времето. Вкъщи е вечна конфронтация, тъкмо сме се разпали в спора си и се обясняваме кой на кого бил писнал, и отнякъде се чува майка ми "А ако знаете на мен пък как ми е писнало и от тримата ви!" .
Всеки ден се случва по нещо, което уж ще запомним, минахме от "това трябва да го снимаш" на "ее, за това трябва да пишеш в блога" .
Сигурно отстрани изглеждаме много смахнати. Не, всъщност, както казва сестра ми, само тя и баща ми били останали нормалните в това семейство.
И при всичката ни ненормалност, отиваме си.

+++ Все си мислех, че ако бях толкова критична към себе си, колкото към другите, ехее, голяма работа щях да бъда. То аз явно и към себе си не съм особено склонна към компромиси. Вече по селата на фона на всеобщата разруха се открояват и спретнати къщи. Сигурно имат и вода в тях. При това топла. Пуста нетърпеливост, така ми се иска да мога и аз да си наглася всичко на село. Засега развивам бързи рефлекси, че отвсякъде пада мазилка, ама ха, пада си, но не върху моята глава. Сериозни умения са си това.
Е, откровено казано още не съм измела в хола след поредното разширяване на дупката в тавана. И пия вода в чаши за еднократна употреба (ама ги ползвам повече от 1 път, че са ми кът вече ;р) вече няколко месеца. Чудя се дали като си измия нормалните чаши ще спра да ги възприемам като "чашите, които мишките ползваха за тоалетна". Едва ли.

+++ По оранжерията са накачени буркани, в които да си натапям цветя. Едно синигерче си ги хареса и вече два пъти го заварвам в буркана. В градината постоянно се гонят славеи, авлигите прехвърчат от единия орех на другия (добре,че имаме 4 :), кълвачи, сойки, изобщо живот кипи. Като че ли всеки ден ми се отварят очите все повече. Да знаете колко съм ги търсила папуняците. Това по времето, когато най-големия дерт ми беше дали да отида в гората или на язовира, пък дядо си копаеше из градината с малката мотичка, седнал на едно зелено дървено столче.
Сега направо ми се разхождат в краката тези папуняци. Супер готини са. Двойка са, най-често се разхождат покрай щайгите с разсадите. Единия идва откъм патладжаните, другия откъм доматите, та се срещат някъде при пипера. По едно време почнаха нещо да ги човъркат саксийките, за секунда се притесних да не ми ги изядат (скорците вече ми изкълваха бая дини, пъпеши и тикви), ама после реших, че ако нещо ще ги яде, нека поне да са папуняци.
Чудя се дали съседите виждат папуняците. Той единия само се оплаква, че много силно пеели птичките. Да, да му имаш проблемите, птичките пеели силно. И земеделието било мъка. Мъчиш се, мъчиш се, а земята не се отблагодарявала. Или пък падне градушка и реколтата се провали.
Всичко е каквото сам си го направиш. Възприел е традиционния модел на онеправдания, вечно трудещ се и крайно недоволен селянин, ами да, не само на него, даже и на мен ми е мъчно за него. Да знаете каква му е подредена градината, прекопана, всичко му се развива добре. Ама не, патладжаните бавно растели, доматите малко били навързали. А на мен ми иде да му извикам, че не е само глух, ами и сляп. Обективно погледнато, всичко си му е повече от добре. Все едно и природата се опитва да му отвори очите, някакво велико постоянство година след година да ражда, въпреки че не е оценявана правдоподобно.

+++ Освен птички в градината има и змии. Първо видях една малка да се шмугва в купа с дървата,а после тамън се бях засилила да си отключвам къщната врата и гледам редом с мен по стълбите се изкачва и тя. Този път си беше по-голяма, сигурно "майката" . Аз съвсем смело реших, че каквото ми е трябвало от вкъщи, не ми е чааак толкова спешно и се отдръпнах. Честно казано малко се стреснах, защото не я очаквах по плочките. А ако ме е страх за нещо, страх ме е за нея, да не я настъпя и да й направя нещо без да искам. Половин час ходих с ботуши, после ми мина и се пуснах по джапанки. В двора винаги си се били развъждали животинките, ама да, то само като го погледна и е логично. В родата по майчина линия се предава някакъв направо краен страх от змии, аз го преодолявам малко по малко. Всъщност на село преборвам доста от страховете си, като училище на живота е, само че аха да ти стане скучно и започнеш да се унасяш и идват ятата комари, да те жегнат малко (много) . Те, впрочем, не признават сутрин, обед или вечер и жужат по най-досадния начин. Една вечер берях грах почти по тъмно и малей, и да не се беше смрачило, пак щях да виждам звезди. Волята за чиния пресен грах над някакъв си прост сърбеж.

+++ На рождения си ден се почувствах наистина специална. И най-вече започнах малко по малко да го преборвам това досадно чувство за самотност. Знаете ли, добре съм си аз. Наскоро бях на гости у едно много хубаво семейство, толкова бях щастлива. Ей така просто да си говориш с някого, да споделите някакви общи вълнения. Чудя се дали осъзнават колко са ми помогнали само с няколкото часа, които прекарахме заедно. По-добре да не се чудя, ами направо да им кажа и да им благодаря.
Съседите, за колкото и "зла" да ме възприемат, са много доволни от кхъм, "социалната ми алиенация" . Напролет с баба си говорят "Добре,че няма приятели и никой не идва на село." и тя им отговаря с "Ооо, спокойно, не се притеснявайте, тя не излиза с никого."
Ами какво да им кажа аз, започвайте да се притеснявате най-активно. Заключвайте си вратите, слагайте катинарите на гаражите, защото аз имам приятели и само да почнат да ми греят доматите и ще ги каня на гости.

+++ Толкова писания без снимки само за да ви кажа сега как ми се снима. Ама хора. То моят зарзават, че е особено фотогеничен, така си е, ама много ще му ходи някое момиче със селска рокля и разрошена плитка :) . Бонус би било ако имаше и мен кой да ме снима из градината, но сега наистина и на мен ми се снима.
Би било добре и да ми се приправят картички, защото ми пристигна сметката за телефона и още не съм я отворила даже да видя колко ми е вътрешно положението :) .

В името на субективизма

... или моето незнание :) .

Държавни зрелостни изпити Резултат
Български език и литература Отличен (5.98)
Френски език Отличен (5.96)

Нали знаете как по изпитите все има някой, който ще напява за едната точка. "Саамо една точка". Винаги много ме дразнило. Е, сега може би ще бъда малко по-толерантна, защото и аз съм в кюпа с едната точка :) .

От френския честно казано съм доволна, това е резултат ей така, само с 2 дни подготовка. Ама много ми се искаше да имам 6.00 по литература. Имам чувството, че я заслужавах тази шестица. Може да съм се подготвяла само 2 месеца, ама през тези 2 месеца се раздадох. Чудя се дали е имало какво повече да направя. Сигурно не, то едва ли тези с 6.00 знаят много повече от мен, с 5.98 .

Дипломата ми се получава точно 5.99 . Единбург ми искат 6.00 . Сега се надявам само шотландците и те да проявят доза субективизъм и да си кажат " Абе, какво като има 5.99, взимаме я."

Много ясно, че ми е малко (или малко повече от малко :) тъпо , не ми беше от най-щастливите моменти, когато нааай-накрая се отвори сайта с резултатите, но честно казано съм си добре. Няма лошо да ми е трудно, калявам си характера. Пък и съм си наумила, че на фона на всички неща, които правя много добре, ще се намери и поне едно, в което да съм ама ептен отлична. Без едната точка :) . Аз съм се съсредоточила върху това да съм възможно най-добър човек, пък другото са подробности.

Така или иначе, дръж се свят, идвам. Дали ще е от Шотландия или Англия, още не се знае, ама при всяко положение, тръгнала съм смело напред :) .
Само да си прекопая картофите и да насадя зелето.