Очи широко затворени

Нямам "умен" телефон. Засега просто не изпитвам потребност - имам си лаптоп, фотоапарат и стара нокия. Разсеяна съм и не искам да бера дерт за още една вещ, която мога да счупя или изгубя. Нямам нищо, ама нищо против модерните телефони - и аз някой ден ще имам. Признавам удобствата им, особено ме блазни възможността за добри снимки, без да се налага да мъкнеш минимум 4 кила техника. Ей така, колкото да уловиш емоцията, без претенции за някакво уникално качество. Знам, че съм изпуснала красиви моменти, знам, че някои от тях вече съм забравила - просто защото понякога ми омръзва да мъкна тежкия фотоапарат и да бъда тази "с фотоапарата". Нямам навика да говоря по телефона или да пиша съобщения - все не искам да безпокоя хората. Пък и те мен много не ме безпокоят - понякога ми става мъчно, че за три дни само баба ми се обажда веднъж - да ме провери дали съм жива и здрава на село. О да, и на мен ми харесва иронията - баба ми ме проверява мен жива ли съм. Този феномен брат ми и сестра ми го обобщават с "Ми то кво е твоя живот - едно семейство и един блог!" Пък техният живот щото прелива, ама за това след малко.

Старата си нокия използвам предимно за будилник, ама то и аз нали съм си припряна - все се будя преди алармата. Иначе и в Единбург, и в Бризбън обучението е организирано все едно всички имат смартфони, което поняка ме затруднява, ама са си бели кахъри това. Та така, на новите телефони съм си направо привърженик - виж, това, в което превръщат някои хора, не ми харесва.

И аз имам фейсбук, качвам снимки, понякога пиша. Рядко коментирам, по-скоро раздавам харесвания. Последните три години съм наистина благодарна за съществуването му - дори ми се иска приятелите ми да качваха повече снимки, да пишеха повече. Не ми трябват възвишени мисли и перфектни пози - просто ми харесва да знам какво се случва с тях. Усмихвам се, като видя засмените им лица, опитвам се да бъда съпричастна. Поне временно запълвам празнотата, която остава в мен всеки път, когато напускам България. Понякога обаче се случва да мерна някоя снимка на сестра ми, на приятелките й... и дупката пак зейва. /Навлизам в опасна територия!/ Казват ми, че всички били така. И това би трябвало да ми действа успокоително?!

Празни погледи или такива тип "ела ме ...", заучени пози, които уж скриват на всяка специфичните недостатъци /или това, което те смятат за недостатък/, пък накрая е трудно да ги различиш една от друга. Никого не съдя, още по-малко пък искам да изтъкна себе си. Аз съм в другата крайност, което пак не е хубаво. Както казва брат ми: "Ти ако се направиш, можеш да бъдеш хубава." Не ме дразнят снимките, дразни ме поведението, което върви в комплект с тях. Не си личи, но след малко ще критикувам и себе си, понеже конкретният проблем не подбира спрямо изявите във фейсбук.

Преди две седмици се запознах с новите си съквартиранти, бяха поканили и своя приятелка у нас. Седим си ние на дивана в хола и водим стандартния леко сконфузен първи разговор. И тримата бяха с телефони в ръка, поглеждайки ги през има-няма минута - или по навик, или съм била супер досадна. Изведнъж едно от момичета се просна на дивана, зяпна, разпери ръце и аз, наивната, моля ти се я питам дали не й е прилошало. Пък то не било внезапно премрежване на погледа, то било селфи. Като се замисля, в нейния случай разликата между двете състояния беше пренебрежително малка. Похвали се, че прави проекта 365 дни снимки - поне по една снимка през всеки ден от годината. Разроши си косата и се ококори още веднъж. Щрак. Обикновено снимала себе си. Щяло да бъде много готино накрая да види всичките си снимки. Щрак. Голям фен съм на 365 дни снимки, но точно тези 365 снимки биха ме притеснявали. Не заради суетата и повърхността, които показват, а заради останалите неща - скритите или тези, които изобщо не са били забелязани. Същата ситуация се повтори още няколко пъти с други хора - признавам си, че не винаги съм адекватна в социални ситуации, ама пък не е нормално да ме питаш нещо, аз да започна да отговарям и ти в този момент да почнеш да се цупиш пред телефона. Не е нормално мисълта да си без телефон за половин час да предизвиква паника. Има толкова по-страшни неща в живота. Ама кой ти гледа живота, когато имаш екран пред очите.

Гледайки т.н. селфита, в мен веднага се събужда любопитство - чудя се каква ли щеше да е снимката, ако камерата беше насочена в другата посока - празна стая с голямо огледало, ресторантска тоалетна, пробна в мола, хилещи се приятелки или непознати минувачи... Чудя се не защото се правя на много остроумна, а защото знам, че има повече, че историята не е толкова кратка. Ако не познавах сестра си, ако просто ей така бях попаднала на снимка във фейсбук, сигурно щях да си изградя съвсем различно мнение за нея. Но я познавам и знам, че е добра, мила и сърдечна - нищо че на някои снимки прилича на момичетата, които се подиграват на такива като мен. И аз съм в грешка - не би следвало да преценявам хората по снимките им във фейсбук, но при някои са толкова много и толкова еднакви, че лесно залитам. Мисля си, че на този свят има  много да се види, да се усети, да се преживее... И хубаво, и лошо - струва ми се жалко да се пропусне покрай постоянното зяпане в някой монитор.

Отсреща може да има човек, нуждаещ се от помощ, усмивка, разговор. Красива гледка, нежни детайли, растения, птици... Аз, например, все гледам по градините, дърветата - понякога пропускам хората. Знам, че съм наскърбявала и дори не съм забелязвала. Сега в главата ми започват да се вървят имена - ще се извиня. Вчера и днес разглеждах снимки на хора и природа в България - толкова красота! Почувствах се неловко, защото понякога не я виждам. Замислих се колко съм жива, ако не забелязвам всичко от живота...

Замечтах се да видя един вид ибис само за да осъзная минути по-късно, че вече съм го виждала, дори съм го снимала. Разгледах снимките си от Кения - все едно друг ги е правил... А можеше да съм толкова по-съсредоточена в момента, в красотата на природата, на жеста на родителите ми към мен... Вместо това с майка ми се карахме - аз гледах антилопите гну отляво, тя тези отдясно. Мисля си как снимам и някои снимки така си и остават скрити в харддиска - сега вече наваксваме с ваденето им на хартия. Спомням си за дните си в училище и ми се иска да бях положила повече усилия - а аз бях прекалено заета да съм различна. Без да осъзнавам, ама истински да осъзнавам, че всеки човек е различен. Утешавам се с това, че както ме бива да наваксвам с ученето, може би е така и с приятелствата.

В Австралия има тооолкова много неща за гледане - сериозно, аз, покрай всичките папагали, австралийците като нищо мога да ги пропусна. Както се радвах на видяното, изведнъж ми стана мъчно - помислих си колко ли много съм пропуснала, колко ли още ще пропусна... Пък и някакси колкото повече виждаш, толкова повече ти се иска и още, и още. Ако може - направо всичко! Ама не може - все е едното за сметка на другото, поглеждаш наляво, изпускаш това отдясно. Някой път хващаш безценни моменти, траещи само секунди, друг път баш тогава примигнеш с очи. Поглеждаш отново, а моментът вече избягал. Или просто отстъпва място на следващия - наостряш сетива - този вече ще го хванеш!

Иска ми се да снимах повече, да пишех повече... Омагьосан кръг - или няма да ми остава време за писане от живеене, или за живеене от писане... А всъщност те могат взаимно да се тласкат напред, ама аз още гоня баланса. Подобна гонитба, мисля, тече и с всичката техника на наше разположение. Дава ни прекрасната възможност да запечатваме мигове, да събираме спомени, да ги обменяме бързо и лесно. Естествено, върви с уловка - удобството прави погледите ни мързеливи, а снимките и коментарите са като ябълка рано сутрин - вършат работа на момента, ама след малко пак ще е огладнееш и ще се върнеш за още.
Живот - за живеене, за документиране, за споделяне - не мисля, че някога постигаме траен баланс между многото му прояви. Тамън ги събереш всичките на едно място и някоя тайно ще се измъкне, за да започне гонитбата отново. Този път, надявам се, с очи широко отворени.

П.П. Тук намирам за нужно за отбележа, че много обичам брат си и сестра си, че не ги критикувам и че съм наясно, че играя ролята си на досадно назидателна по-голяма сестра до перфекционизъм! Особено пък последните ви снимки са си наистина готини - поздрави към фотографа ;).

П.П.2 Хич не харесвам изказвания като "Те, младите, сега са само по компютрите и телефоните." Не, младите сме много повече от това, просто отвсякъде ни обстрелват с обобщения от злободневен характер. И аз прекарвам часове пред лаптопа, гледам американски сериали, слушам високо музика и прочие. Проявявам егоизъм на границата на здравословната доза, понякога залитам в грешната посока. Тази публикация е продиктувана от личните ми пропуски, всеки е свободен да се снима както си иска без изобщо да ми пречи по какъвто и да е начин. Просто се стреснах аз колко съм пропуснала и си мисля, че след 600 селфита и друг може да пропусне нещо важно от живота. А не трябва.

Двамата глупаци

Търсите третият ли? Спокойно, недостиг на глупаци нямаме - просто тези двамата са малко по-различни от останалите. Достатъчно умни, че да осъзнават глупостта си и все пак толкова глупави, че не спират грижовно да си я подхранват. Винаги с надеждата да прерасне в някаква неочаквана гениалност.

Той е бивф миньор, радиотехник, търговец. Понастоящем 82-годишен пенсионер. Може да ремонтира всичко с клещи, тел, сезал и найлонова торбичка за уплътнение. Найлоновата торбичка само защото калчищата не са това, което бяха. Заедно със съпругата си вече почти 30 години строи къща. Казва, че докато е жив - ще строи. Замислил е още четири стаи, тераса и баня и на последния етаж. Не бърза, всяко лято напредва по малко. В село го мислят за странен, някои дори му се смеят. Не разбират за какво му е тази къща. Вместо да седне на по чашка /или няколко/ заедно с "наборите", той намества керемиди, ремонтира старото и крои планове за новото. На него къща не му трябва - строи я за поколенията. Без да е сигурен в техните намерения, без да знае дали те някой ден ще живеят в нея. Намира надежда в малкия си внук. И в мен. Понеже щом аз съм се върнала, значи може и друг да се върне. Щом старата къща се съживява, макар и едва доловимо, може би ще има кой да се грижи и за новата.

Не обича да се вика, кротко настоява за разбирателство. Не иска да му благодаря, когато ми помогне с нещо. Празните приказки не са му присъщи. Става рано и съм почти убедена, че веднъж иззида цяла стена само докато се събудя. Понякога идва до мен и открито казва: "Сега ще ти давам акъл, може да не ти е много приятно, ама не мога да не ти кажа." Друг път просто се усмихва и ми казва "Браво!" Когато дядо почина, думите му бяха: "Знам, че не съм дядо ти Илия, но и аз също съм ти дядо." Тогава му се разсърдих.

Не е съгласен с някои от моите начинания - не го крие, но не ме и спира. Не разбира защо все искаме да затрием вече направеното, да започнем отначало, вместо да продължим. Не изхвърля нищо и може да намери употреба на всеки неработещ електроуред. Сериозна конкуренция по брой развалени хладилници! В новата си къща събира стари/нежелани книги, мебели, дрехи. Винаги оставя място и за техните притежатели. Чака ги и не се сърди, ако се забавят.

Следващият глупак съм аз. На 21 - студентка. Гонеща мечтите на възрастните и цупеща се по детински, когато не може да ги реализира веднага. Без умения в ремонтирането на каквото и да е и без това да ме спира да се пробвам да ремонтирам всичко. Реална представа за нещата? Силно избледняла, тенденциозно появяваща се само докато съм далече от село. Понякога и хилядите километри разстояние не могат да ме вразумят. Подреждам стаи, в които никой не живее. Гоня паяци, все едно има кой да забележи надвисналите паяжини. Изметено, без прах, боклуци и натурии. С шарени черги, покривки, плетени на една кука и цветя във вазите. Но без хора. Глупавото е не това, че няма кой да види труда ми. Глупавото е, че понякога липсата на хора не ми пречи, дори не я забелязвам. Може да няма хора, но има тооолкова много работа. И някъде към задача номер 37 не забелязваш, че няма кой да ти помага, дори си благодарен, че никой не ти пречи.

Тази пролет основно се занимавах с цветната градина - десетки нови растения, постоянно косене на тревата, плевене и поливане. С ясното съзнание, че после няма да ме има една година. Една година. Какъв е смисълът ли? За изпитващите потребност от такъв - бих могла да намеря думи, да ги подредя прилежно - много ме бива да замаскирвам безсмислени действия като благородни каузи. Но на мен смисъл не ми трябва. Знам, че оставих красива градина и подреден дом. Знам, че не това ще заваря. Тази мисъл не ме натъжава, нито пък обезкуражава. Важни са хората, а аз каквото съм успяла да направя веднъж, ще направя и втори път.

Аз садя цветя, които може би няма да оцелеят. Той строи къща, в която може би никой няма да живее. Освен роднини и съседи, станахме и приятели. Помагаме си, приказваме си, като се срещнем в градината. Моят труд сега е в неговите ръце. А когато разказва как е искал да построи втори етаж на старата къща, но не е успял, вече с облекчение добавя: "Ама няма нищо, сега ти ще го построиш."

И двамата ни питат какво изобщо правим на село - имаме къде-къде по-удобни алтернативи. Да, възможно е накрая наистина да се окажем глупаци. Но не е ли още по-глупаво да се откажем само защото има вероятност да не успеем?

Краят на една епоха

В края на тази епоха мирише на бъз, див чесън и застояло. Има много джанки, диви орехи и черници. Да, изобилие е, но май не на каквото ти се иска. Вятърът ръси дюлеви цветове, пречупва изсъхнали клони и сърдито брули малкото вързали сини сливи. От старите череши е останала само сянката - ятата скорци профучават над тях и бързо ги подминават. Вратите са залостени, а дървените колела на каруците отдавна са замлъкнали. 

 

Краят ли? Лесно ще го познаете. Сигурно е някъде там в момента, когато лайката започва да расте и по порутените върхове на дуварите. Там, където изобщо са останали дувари. По другите места слънчевите лъчи се прокрадват измежду купища камъни, а котките минават през дворовете напряко. Домовете винаги са образцови. Поне на табелки. Сянката на асмалъка все повече оредява – старите лози съхнат, падат под тежестта на дебелите си филизи и помитат със себе си всичко по пътя.В края на тази епоха поне е изметено – малка утеха насред поредица от загуби. Често си я припомняме – да, мазилката пада, но щом има кой да я измете, може би не е толкова лошо положението. Затова и когато някой се завърне, прескочил ли е избуялата трева до прага, веднага грабва метлата. Метем прах, спомени и въздишки. Странно усещане е – като след буря, но в същото време истинската буря сякаш тепърва предстои.

 

 

Покривите са къдрави, а по таваните се гонят белки и мишки. Над двора прелитат лебеди, щъркели и пчелояди, а от върховете на орехите се чуват кукувици. Привечер се обаждат кукумявки, щъркелите изтракват за последно, а след това е просто тихо. Комарите не спират да хапят и да жужат досадно. По пътеките минават повече мравки, отколкото хора. Уж големите струпвания на мравки предвещават дъжд, но тук като че ли валят само спомени от отминали животи.

 

Бурите са изпочупили прозорците на къщите, а вътре лястовици свиват гнезда. Понякога ти се струва, че само те внасят живец в изоставените постройки, а друг път сякаш той никога не си е тръгвал. Пътищата са дупка след дупка, ама те и в началото на тази епоха пак си бяха лоши. Просто тогава хората май не ги забелязваха. Дворовете не са празни – дори напротив. Преливат не само от бурени и трънки, но и от възхвалени спомени. За сладкодумни баби, вкусни манджи, сръчни дядовци и семейна идилия. Хубави спомени – да, но също и ненужно вглъбяване в миналото. Никога нямало да бъде толкова хубаво, колкото преди. А не може ли просто да бъде – ей така, без сравняване и категории.  Ще се редуват загуби и победи, едни ще си отиват, други ще идват. Може би ще има по-малко картофи и повече райграс. Повече работещи хладилници и по-малко инструменти, чиито собственици отнесоха майсторлъка със себе си. Понякога ще е тихо, друг път ще реват стари магарета или ще блеят оредели стада овце, а подире им ще тичат весели деца. Граденето на новото не винаги означава потъпкване на традиците на старото. Тогава времето и бурите ти стават мним съучастник – много по-лесно е да мислиш за млади фиданки, когато изсъхналите клони на старите ти препречват пътя.

 

Хубавото на края на тази епоха е, че много прилича на началото на следващата.

21

Ех, прекрасното чувство да знаеш, че повечето ти действия са глупави, неуместни и меко казано с много деликатно загатнат смисъл и това просто да няма значение. Да правиш нещо и да си толкова омагьосан, че изобщо нямаш свободно време да се питаш защо. Другите, виж, време имат бол, та въпросите все ще те изненадат отнякъде. Защото искам? Обикновено не е достатъчно - да не забравяме, че животът е гаден и сложен. Да не забравяме, че това все пак е България. Защото мога? Аййй, тарикат! Ама така де, тука играят паунди! О да - хоро, ръченица, всичко играят. Ансамбъл ще си правят с австралийските долари :).

Пък после не съм се държала като някой на 20, вече 21 :).

За мен годините винаги са били повод да се дразня. И да, още не съм го надраснала. Ти на колко си? Оо, ама наистина ли? Не, лъжа те. Защото такова е днешното поколение. Е нищо де, то е хубаво да младееш. Каза някой, на когото никога не са му искали лична карта при покупката на бонбони пияна вишна. Ех, детенце! Ех, лелче! Време ти е вече да се влюбиш/да пораснеш/да си намериш работа от 9 до 5. Пък да знаеш на тебе за какво ти е време! Ти вече трябва да мислиш за любов, не за китки. Стига с тая градина! То вярно, че много успешно си играя ролята на млада и неопитна, ама тая работа май не ставаше точно така. Кой пада от небето ли? Спорно е. Ама то вашто поколение само тва знае да прави - да спори! Айде, айде, мир да има - мойто поколение поздравява вашто с песента "Остаряваме бавно" ;).

Понеже наистина съм се наслушала на такива приказки, много уважавам хората, които се държат с мен като с човек, а не като с "човек на еди колко си години". Сигурно затова и ми е трудно наистина да уважавам някой само защото е примерно на 50. Ще го уважавам заради делата му през тези години, не заради едната цифра. Не ме разбирайте погрешно - отстъпвам място на възрастните в автобуса и на живо просто се усмихвам почти искрено на всичките забележки, които ме дразнят. Търпяла съм много насмешки от хора от всякакви възрастови групи, мълчала съм до болка и съм се правела, че не чувам. Не, не съм слаба и неотстояваща себе си, просто си избирам само битки, които си заслужават да ги спечелиш.

Имах прекрасен рожден с прекрасни хора - почувствах се и все още се чувствам богата. Обичам си и живота, и всички добри хора в него. Понякога сама се натъжавам от високите си очаквания към себе си, все искам да постигна и още нещо. Е, дотогава съм сертифициран търсач на язовци - колко такива има, я! Традиционно се нагърбвам с нереалистично много задачи и о толкова реалистично много чанти. За добро или лошо съм свикнала да ми е неудобно - бих изтърпяла какви ли не неудобства, ако ще отметнат поне една задача от списъка. "Как да няма място за още багаж, бе тате, в краката ми още две чанти, една касетка върху коленете ми, пък с ей тая ръка ще подпирам клематиса!" и "Оо, няма страшно, аз мога и да не ям, компоти ще пия." са ми дежурните реплики. Добре че ми дойдоха гости, та да извадя масата - понеже аз все ям в движение :). Ех, както баба ми разказва как на младини е брала теменужки от гората, аз така някой ден ще разказвам как съм носила багаж и съм пила компот направо от буркана.

Струва ми се, че времето препуска с бясна скорост, добре че и аз не мога да вървя бавно, та горе-долу докарваме синхрон. Започнала съм поне пет публикации, все чакам подходящите снимки, уводи, заключения. Докато завърша едната, вече съм се вдъхновила за друга и предишната леееко губи давност. Цял месец нахвърлям думи, за да не забравя. Покрай думите летят и чували стари пеньоари, цветя, семена, записки по шотланските лекции /за въстанията има време - да гласуват първо лятото :)/. Саксии, камъни, буркани, кабели и стари железа - и покрай всичката красота на фона на дежурната разруха - летя и аз. Време ми било за любов. Че не е ли винаги време да любов? О да, понякога съм самотна и много ми се иска да имаше кой да е с мен на село и по света, но пък съм безкрайно щастлива, че докато и това стане, има толкова много други неща, които да обичам.

Куфар, пълен с надежда

Един юрган (какво начало!). Купчина учебници по хидрология измежду книги с красиви градини. Чифт спортни обувки за брат ми. Понеже ний в България боси ходим (каза тази с интернационалните юргани). Всичките тениски и двата потника, които така и не облякох. Мисия предизвикване на хубаво време с летни дрехи - временно преустановена. Пакетчета семена - не че досега съм отчела голяма /някаква/ успеваемост с тях, ама така, за сравнение с липса на сеитба, шансът все пак съществува. 2 рамки и 2 фенера за село - купени на промоция с примерно 8-мата ми надница. Намалени заради липсващо стъкло и несезонност - продавачката така се изненада, като се награбих, че ми направи допълнителна отстъпка. Шшш, не че нещо, ама имам къде къде по-големи дертове от тези - докато имам стена, на която да очаквам снимки, рамките са вървежни. Празните бурканчета от сладкото, което примъкнах към Единбург зимата. Тъй де, пара се е дало и знаете ли колко време си търсих такива изтумбени... И да, има голяма вероятност на въпроса "Какво правят българите?" моите съквартирантки да отговорят, че събираме буркани, личкаме вода по нищо неподозиращи съседи /откъде да знам, че на долния етаж точно в този момент ще мине човек, ама нищо, аз го успокоих, че сега и на него ще му върви по вода/, раздаваме храна /черпим/, но в същото време не даваме нищо да стане "зян" - "То като изрежеш мухлясалото, нищо му няма!" и "Ее, виж колко още има по тенджерата, обери го с един залък!"

Шевовете, които не са се пръснали от предишното пренасяне на локум, бисквити "Закуска" и кори за баница в количества като за малка лафка, вече се опъват. Заплашително, ама няма страшно, на мен реализма отдавна ми го задържаха на митницата. Аз пак се опитвам да промъкна по някоя малка доза, но си признавам, че тя често остава забравена из-под безбройните ми мераци. Натъпквам и тетрадката със списъците - всички задачи накуп, задачи за първото ходене, мечтани растения, растения за купуване с наличните средства, бонус растения, ако първите се окажат по-евтини, отколкото предполагам. И измежду всичко това мечти и вълнения - толкова, че макар шевовете на куфара да се държат още, то мен самата едвам ме свърта! Искам вече да съм сред семейството си, градината, приятелите. Да спра да бъда страничен наблюдател и слушател на преразказани истории. Вместо това да бъда част от тях, да създавам красиви моменти и да помагам на родителите си. Как искам вече да правя огледа си на село, да се успокоя, че всичко е живо и налично. Да срещна съпричастност и да отвърна подобаващо.

Всичкият багажлък е добре уплатнен - от обич, надежда и мъничко страх. Обич - към живота ми и всички хора, които го изпълват с доброта. Надежда, че тази година и аз ще съм по-добра, по-разумна и по-смела. И страх - защото сега след всяко завръщане следва поредното заминаване, а скоро то ще е наистина надалече. Тогава няма да имам дата, до чието настъпване да отброявам дните и това е малко плашещо. Но и смело, та покривам по някой друг критерий от определените :).

Прекрасно е да се завръщаш у дома!