Биобоза и пържена цаца

Ако може заедно - бозата я обичам леко вкисната, цацата престояла. На паянтавото дървено столче, което някога ще ремонтирам, под навеса пред кухнята. С досадно мяукаща котка и съсед, псуващ през три къщи.

Ех, що цаца изядох това лято, пък да не говорим за бозата. Купувам само в стъклени шишета, които после ползвам за зимнина. Великото преселение на празните шишета, взимащо по няколко жертви на всеки етап. От мола до градското вкъщи, навсякъде с мен по трасето, в автобуса, та чак до избата на село. Цяло лято си вървях с бозата, брат ми и сестра ми, дежурните МОЛаджии, биваха посрещани вкъщи с: "Ее, една боза не можа ли да ми купиш?!", а майка ми, като видеше, че нещо ми е криво, предлагаше да отскочи до мола за една-две-три бози. Един следобед и двете не бяхме съвсем на кеф, тя тамън се беше прибрала от работа, а аз сигурно пак съм била под влиянието на помпени неволи. От чантата си извади бутилка вино и къде на шега, къде не, каза, че тази вечер ще си давим мъката. Посягам аз към виното - аха да се докосна до бутилката и майка ми заявява: "Аа, виното е за мене, на тебе ти купих БОЗА!" Ама хубава си беше бозата. На всички около мен съм разказала за тази боза, а толкова бях щастлива, когато на едно приятелско събиране една от дамите каза, че изведнъж й се припило боза. Щото аз само това чакам и гордо заявявам: "Боза да искаш!" и вадя една бутилка от моята чанта тип не-знаеш-какво-ще-изскочи-отвътре.

Цацата ми я носи баща ми - за обяд, когато му помагам в оранжериите. И в още 989734 ситуации, обобщаващи се с: "Тате, можеш ли да говориш? Аа хубаво, само да те питам - да имаш случайно път през павильона за цаца? Еее, нищо де, тогава може ли нарочно да минеш и да ми купиш?" Всеки път подчертавам, че си искам собствена порция, а той все яде от моята по пътя. Става въпрос за лев и двайсет в случая, не е сякаш да се караме за котлети риба тон. Но цацата си е "нашето нещо" - аз го врънкам да ми купува, той се сърди, па я купува, па после я крие, аз се намусвам, той ми я дава, аз заявявам, че някой я е преполовил вече и, че това не са 100 грама. И двамата се държим като петгодишни, ама тъй де, все пак за цаца става въпрос.

Пържена цаца за лев и двайсет и биобоза за близо 3лв напомнят за две коренно различни култури на хранене, пък може би и мислене. И все пак - ето ме мен посредата. Ако продаваха цаца с доказан произход, не смея да кажа биоцаца, че звучи като началото на много лош виц, бих си купувала от нея, дори да е по-скъпа. Ама дотогава ще си ям и цаца, и боза ще си пия. Наясно съм, че не е най-здравословното нещо за ядене, но също така съм наясно, че храната е повече от таблици и раздробено съдържание - има традиции, емоционални асоциации и може би най-опасното - навици. А и не е сякаш го карам само на цаца. Тук някои може би ще кажат, че въпросът е принципен, а моето е типичното оправдание. Съгласна съм, просто бих добавила, че обикновено следваме повече от един принцип, а противоречието между тях си е съвсем възможно.

Имам чувстовото, че що се отнася до България и био/еко/органик култура, има нещо объркано още в самото начало. Първо, допитах се до специалист и биоградина е една дума, също както пишем биология, а не био логия. Бях малка, когато започна да се говори за био, не помня много, беше по-скоро повод за подигравки, че дори и леко възмущение - тръгнали тука на краставичар краставици да продават. Възприе се като някаква крайност, свръхскъпа крайност. Има развитие, да, но последно време често оставам изумена от изказвания против биопродукцията, изречени с гордост и като плюс за дадено заведение за хранене. Такива за бързо, но здравословно хранене напоследък се появиха доста, а собствениците им са често интервюирани. В това, което съм прочела досега, хората бързат да уточнят, че не са маниаци на тема био, еко и органик - обикновено ги изреждат всичките термини, ей така за пълнота на твърдението. И аз нямам нищо против да мислят така, всеки има право на лично мнение, просто недоумявам, защо отхвърлянето на биопродуктите се представя като предимство, дори постижение.

Този семестър един от курсовете ми е социология на науката - покрай него се замислих как се сформирало мнението на българина относно биоградинарството, устойчивото развитие. Кои са били основните фактори тогава, кои са действащите сега...Защо биото веднъж се възприема като заплаха за селското, пък после всичко селско автоматично става и био? И нещо, което винаги ме е очудвало - защо в биомагазин етикетите на всички продукти започват с "био" - биобрашно от елда, био това, био онова - е та нали е биомагазин, очаква се нещата вътре да са био. Може да има някаква законова регламентация, просто на мен ми е омръзнало да ми навират тази дума в лицето, имам чувството, че от толкова натякване почти е загубила стойност. Всъщност на мен биомагазин в Пловдив, било то онлайн или реален, досега не ми е харесал - скъпи вносни продукти, отношение напомнящо снобарство, състезание по знания и образованост, на кого зелените водорасли са по-зелени... Понеже не си купувам много други неща, за храна си позволявам да дам повече пари - и все пак, 8лв за 6 яйца ми се струва прекалено. Но пък доста мотивиращо да си купя квачка с пиленца, щото те вървят на сходна цена в село.

В Единбург отношението към биопродуктите е толкова по-благо, възприемчиво... Да, не всички си купуват такива, ама не и говорят така остро против тях. Не толкова драстичната разлика в цените с конвенционалната продукция със сигурност има нещо общо, но не мисля, че е само това. Любимият ми магазин е Earthy, така ми се иска да имаше такъв и в Пловдив. Освен магазин, има и ресторант, готвещ с продуктите, които продават, градина, външни маси и малък, но кокетен градински център. Всеки ден имат различни продукти за опитване, стоката е красиво подредена, цялата обстановка е толкова гостоприемна, че в понеделник винаги отскачам до там в дупката между двете ми лекции. Участва в местните фестивали и изобщо много успешно създава чувство за общност.

В България мераци има много, но не одобрявам леката ръка, с която се заобикалят законите. Не казвам, че законите са уместни за ситуацията, а че нарушаването им не е правилният път на развитие. Биосертификацията е скъп и бавен процес, ама най-вече ненужен, какви ти хартийки, те хората ще ми вярват, понеже съм честен. За мен това е непрофесионално отношение - щом предлагаш продукцията си на по-висока цена, заради конкретен метод на отглеждане, то тя следва да бъде придружена от съответните документи. Ами да дойдат да видят градината с очите си - не, че нещо, ама щом дори аз не мисля само за домати, предполагам, че и останалите хора имат работа, задължения и семейни грижи - в такива дози, че да не им остава време да ходят да проверяват всеки закупен продукт откъде идва. И затова има сертификати - ама корумпирани били, непосилни за малкият производител и най-вече щом Митю съседът няма, що пък аз да имам?! Ще уточня отново, че не приемам процедурата по сертификация като напълно адекватна за българската реалност, но пък още повече не приемам оправдания вместо действия. Доверието може би продава - ама колко? Във всеки случай не виждаме биопродукция във всеки магазин, та явно не чак толкова много. Производителят може да гарантира за своите действия, но не и за тези на хората преди него или пък обработващи съседни земи. Ти може да не добавяш химикали в почвата, ама те все пак да са си там - от подпочвени води, предишни третирания, от съседа, който пръска не особено внимателно. Мисля, че домашните продукти трябва да могат да бъдат продавани, но намирам за съвсем логично да е незаконно ей така да тръгна да продавам сирене и луканки, без каквито и да е регулации. Ако някой се отрови - кой е отговорен тогава?

Българите сме кадърни хора, но може да бъдем и самоуверени. Прочетох, че ГМО продуктите се разпознавали с просто око. Тъй де, прецакали са се учените с всичката им лабораторна техника, ние тука вадим поглед по-проницателен и от последен модел микроскоп! Напоследък много се говори за здравословен начин на живот, чиста и истинска храна - и типично за днешното време, почти всичко се случва във фейсбук. Да ви кажа от личен опит - на къра не е толкова приказно, вредителите не бягат само при вида на красиво разцъфнал тагетис; трудност е относително понятие, ама във всеки случай е по-трудно от едното лайкване. Не, не е по-лошо, просто много по-истинско - радост през сълзи, уморени усмивки и напукани пръсти. И те се мяркат се от време на време във фейсбук под формата на черно-бели снимки със засилен контраст. Споделят се придружени с разпалени обобщения на тема народ и държава. И в това няма нищо лошо - но същото отношение ли показваме и на живо? Толкова ли сме благодарни и окуражителни, пренася ли се подкрепата на нашенските производители и в реалността? Във фейсбук се появиха групи, стремящи се да прекрачат границата между интернет и действителност - прекрасна идея, но отделят ценно време за спорове на тема коя била първа, коя гонела финансови интереси, коя просто вярвала в каузата. В един момент се появява объркан потребител, предлагащ групите да се обединят, ама мнението му бързо се изгубва измежду вдъхновяващите снимки и послания. Засега като че ли не са достигнали национални мащаби - на мен лично ми се струва, че е необосновано трудно да се внедриш в тези общества. И това го казва някой, който четири години стопанисва декар и половина градина - представям си как се чувстват израсналите в града. Аз си знам, че не съм достатъчно био за повечето такива сдружения /пуста цаца!/, ама ги разбирам - моят поетизъм върви редом с логика, рационалност и мислене в по-големи мащаби, които могат да бъдат интерпретирани като критичност и липса на вдъхновение.

Иронично ли е, че за някой, който толкова много си служи с думи, често те хич не ми вдъхват доверие? Просто мисля, че на приказките им мина времето, ред е на действията. Действия с вложени мисъл и идея, с план за развитие. Искрено се радвам на нашенските производители, възхищавам се на тяхната сила и вяра. Искам да срещат повече разбиране - струва ми се неуместно да обиждаме земеделците, използващи химични препарати - няма ли да е по-ефективно да им кажем, че ако произвеждат биопродукция, ще я посрещнем с отворени ръце и портфейли, че сме готови да платим малко повече за нея, защото изисква повече труд и вложени средства? Глупаво е да се оплакваме от липса на предлагане, ако не сме споделили, че търсим.

В София вече има прекрасни инициативи и очаквам с нетърпение да стигнат и до Пловдив. А някой ден искам и аз да се включа, още не ми е съвсем ясно как, но нали затова се уча. Знам, че искам един сезон да продавам дини и пъпеши, а още един - кимион. Моооже би защото мисля, че е супер готино някой като те пита къде си, да кажеш: "На бостана." Или пък: "Ааа така ли, и какво отглеждаш?", последвано от: "Кимион!" В моята рода няколко поколения вече са отглеждали кимион, аз дори не съм сигурна, че ми харесва вкусът му, ама пък много обичам на баба кимионените истории: "Оо, ти не го мисли така, много беше вървежен кимиона, то при тоя гладен народ..." Та ще дам и аз малко от себе си за потушаването на кимионения глад., пък белким дотогава и аз го проям.

Ех, мисля, че в България има прекрасни хора с още по-прекрасни мечти и всички те заслужават да им помогнем.

П.П. Снимките на пролетни китки из Единбург в случая нямат много общо с текста, но мисля, че всички ще се съгласим, че са за предпочитане пред снимки на пържена цаца.

Блогове и илюзии

Напоследък често се замислям за взаимоотношенията си с хората и за това как успявам да предизвикам различни реакции с едно и също поведение. Има хора, които ме познават от години - роднини, семейни приятели, колеги на родителите ми. От някъде попадат на моя блог и обикновено са очаровани. Поради естеството на блоговете обаче, повечето хора, които четат тук, са непознати за мен. Повече или по-малко добри, тенденциозно повече, но все пак непознати. Общи интереси и приятно събеседване ни сближават и ставаме все по-малко непознати един за друг. С някои от тях вече съм се виждала на живо или пък съм си писала имейли. Понякога ми е притеснително, малко неудобно. Имам чувството, че очакванията към мен са много високи. И аз постоянно се старая да ги оправдавам, ама не винаги имам възвишени и вдъхновяващи мисли в главата. Пиша по-добре, отколкото говоря. Както мога да бъда и много мълчалива, така и понякога почти доминирам в разговора. От думите ми за село, градината и България не винаги струи ентусиазъм - случва се да съм просто уморена. И физически, и психически - не доказвам любовта си само с поетични приказки, а и с труд, който понякога ме изпива. А мога да бъда и толкова проста, по онзи почти очарователен селски начин. Засрамвам рехавите ни стада с овце по бееее-кане, "хайде по-бързо,де" ми е дежурната реплика, редом със "сус бряяя, запри се малко". Сама си давам зор и се възпирам. За гражданите съм прекалено селска, за селяните недостатъчно. Казвам "Благодаря" и "Заповядай", пък те ме поправят - тука казваме "на!" Точно този контраст ми харесва - колко вежливи и учтиви са думите в старите писма, които понякога чувам и на живо, и колко груб и цветист може да бъде селският изказ.

Ако се притеснявам, то е защото не искам да разочаровам. Все ми се ще да направя повече, да се раздам поне още малко. Често бързам, балансирам поне 10кг багаж - тогава си разделям пътя на до следващия стълб, до онзи завой, до спирката, до другата спирка, така тежи, че не мога да мисля за по-надалече. Няма в главата ми блестящи планове за бъдещето,  играя си единствено ролята на "взела-дала маймуна". И походката така добре съм я перфекционирала. Но има и други неща в моя живот, противно на впечатлението, което вероятно създавам, не ме вълнуват само домати и компоти. Някои от тях не си отиват толкова много с етикети като "био, еко и природосъобразно". Друг път не съм достатъчно духовна, вярваща. После съм наивна и глупава. И аз нито едно от тези определения не отричам. Просто има и още. Чрез блога вие виждате в мен това, което аз искам да ви покажа. То вярно, че съм плямпало и селекцията понякога ми куца, но все пак - това е само една страна от мен. Не задължително по-добра или лоша, просто една от многото.

Искам да съм от хората, които изненадват. Приятно. Да бъда истинска, силна и устремена. Но просто се засилвам по мой си начин и понякога изглежда сякаш си трая. А мен най не ме бива да си трая! Тиха и кротка са ми дежурните етикети, но те не знаят колко бурно е съзнанието ми. Може би ще го забележите, ако ме погледате отстрани, без аз да знам. Но за по-дълго, че ако е единичен случай, има голяма вероятност да се случи баш когато гоня мишките от едната стая в другата, размятайки собственоръчно направена метла и говорейки: "Отивайте си на полето, бре, айде, айде..." Да, говорейки. Понеже не викам, камо ли пък да крещя. Е, от време на време говоря троснато и  се муся, ама дотам. Не разнасям лозунги, не споделям народни призиви във фейсбук. В Единбург бях на протест срещу Монсанто - чувствах се толкова не на място. Така и не се провикнах, за мен си беше просто разходка. Разбрах, че не са за мен такива прояви, но това не означава, че не вярвам, че не искам, че не се трудя. Питам се какво правят тези хора в непротестно време, дали сами вършат това, което проповядват. Дали с няколко плаката и грамофона може да изкупиш неотговорното си поведение през останалото време...  Имам чувството, че има някаква изначална грешка в подхода, в отношението - не само относно ГМО продуктите, по принцип що се отнася до доказване на позиция. Насилието, грубостта в думите и действията, ожесточението - трудно ми е да повярвам, че с лошо може да доведеш добро. Впрочем, добре ми е да съм си наивна, благодаря. И някой ден може да си променя мнението, но сега мисля така. Често характеризират думите ми с преходност - заблуждавала съм се, колко скоро съм щяла да говоря иначе. Да искам съвсем други неща, да гоня други цели. Махвам с ръка по селски и си казвам: "Аййй, сакън!" Мислех си, че се подразбира, че това, което пиша сега, се отнася за вижданията ми... ами сега. За ясновидски способносноти никога не съм претендирала, но това не ми пречи да се стремя да виждам ясно - и доброто, и лошото по света. И да избирам доброто, без това да ме прави глупава или лицемерна.

Затова и тук обикновено е радостно, малко разсеяно, ту безгрижно, ту пък прекалено загрижено за разни преходности. Без преструвки и измислици, но и без още много неща от мен и моя живот. Чудя се, ако някой прочете целия ми блог, ще ме познава ли той наистина? Надявам се, че не - не искам да се побирам в стотина публикации - искам да съм повече.

Някога

О да, прекрасно знам, че мислите ми трябва да пътуват в съвсем друга посока. 16 315 километра на югоизток. Те верно на югоизток са отпрашили, ама  България зорлян подминават.  Австралията все още ми се струва нереална дестинация – по принцип съвсем възможна, само на 2 взети изпита разстояние, ама май ще повярвам чак като се озова насред поне 5 кенгурута. По-малко не признавам, понеже то и из Брезник от време на време се появява по някое. Последното го сгащили близо до овощна градина – торбата му била пълна с череши.

Чудя се и аз дали моите млади череши ще вържат тази година. Дали тази под ореха ще потръгне, ако поорежем малко ореха? Става ми мило, като я погледна завалийката – завряна под ореха, докъдето маркучът не стига, ама си крета малко по-малко, инат работа. Макар и череша под орех да е типично в мой стил, тази тук е работа на дядо. Череши още не съм видяла, но и те ще дойдат – черешите от дядо. Като дошъл в къщата – чобенски зет – насадил две череши. Едната изсъхна преди години и той веднага насади още три. Мал шанс, че в двор с орехи на всеки ъгъл, както и да го гласиш, все ще е под орех. Когато изсъхна старата череша, всичките дядовци се изредиха да нареждат на дядо как не я гледал както трябва, не поливал, не пръскал. Загубата беше повсеместна, защото от тази череша зависеха и съседските компоти. Дядо тогава само се усмихваше кротко, а жестовете му с ръка казваха „Недей бърза, почакай и ще видиш.“ Насади трите череши, на другата година аз добавих още две. 

Гледам снимки на прекрасни туфи кокичета – с остри, с обли, с кичести венчелистчета – все красиви. Спомням си за моето единствено кокиче под бора в чемширената градинка. Чудя се дали е цъфнало тази зима, барем съм го докарала поне до три броя вече. В този участък са и есенните ми минзухари – тук бройката е по-сериозна – може да е отишла в двуцифрените числа, ама много не цъфтят, понеже са завряни под един чемшир. Отворила съм поне 40 албума със снимки на градини. Наведнъж – и да, Мозила блокира на всеки 5 минути и да, всеки път натискам, че искам да възстанови всички подпрозорци. Знам, че не му е сега времето. И, че това време все някога ще дойде. Ама това не укротява мераците ми, не прави всичките ми желания по-малко искащи. Изтощително е да ги крия, още повече да се опитвам да ги превъзмогна. Баща ми все се опитва да ме осмири, разказва ми за самия себе си, понеже в тази насока много си приличаме. Уверяваме, че някой ден ще имам всичко, което искам и, че той ще ми помогне. Тогава щяло да стане много по-лесно и бързо. Действията ми сега били глупави и излишни. Съгласна съм и съм му благодарна. Знам, че греша и това ама изобщо  не ми пречи да си продължавам пак по същия начин. С вече 54-точков списък със задачи. С малко по-скромен списък с имена на цветя, които искам. С 1 208 снимки на мечтани градини, къщи и хора. Гледам да влагам и разум, в далеч неотрезвителни дози, ама пак има и някаква мисъл вложена в целия процес. Отказах се от каните, понеже няма да има кой да ги извади наесен, и... Брех, че то май това беше моето лишение. Е, и каква да е зеленчукова култура беряща се след юли месец, както и цветя цъфтящи по-късно. Избирам по-евтините – не, че нещо, ама тук ще бъде риск печели, риск губи. Аз го представям като печеливша ситуация от всяка страна – първа награда прекрасно растение, втора и утешилна – урок за догодина. 

И тази година ще си начертая градината, ще подредя цветята и зеленчуците. С ясното съзнание, че накрая ще се получи нещо съвсем различно и, че схемата ми няма да е от огромна полза. И ама хич не ми пука. Искам си схемата, искам половин час да си избирам сорт хойхера, понеже мога да си купя само една. Да ги нареждам наум, да ги садя недостатъчно дълбоко /според експрерта/, да откривам поредния сезон на поливните саги. Да се ядосвам, че животът ми се върти около състоянието на помпата. Искам да си изживея страстта, сега, когато ми се струва толкова гореща. Без значение какъв ще е резултатът. Безотговорно е – да, знам. Затова и съм я вкарала в едни разтегателни граници, приютяващи останалата стока от магазина и съживяваща брака. Е, на всяко умряло свивам и по две живи, оправданието ми е безкрайно просто – защото ги искам.

В университета все по-често ни говорят за професии и бъдещи кариери. Малко е страшно. Добре, че той страхът ходи повече по мечките. Увличам се и аз по разни пътища, случва се да си помисля: „Ее, това е много яко.“ Правят ми се, толкова много неща ми се правят. Но и от друго имам нужда – след като съм разботила усърдно за достатъчно дълго, да имам спестявания за поне година без „официална“ работа. Да си отида на село, да си лепна една табела на душата, че ще спасявам света догодина, и да бъда толкова селска, колкото сърце ми иска. Да крада кокичета от изоставени дворове, да редя предварително обречени дувари, да поливам в жегите, понеже сутрините никога не ми стигат, да ме пече слънцето, да пиша и снимам на воля. И да не се чувствам виновна, да не закъснявам, да не бързам за рейса, просто да си изживея страстта.  Да приключа с този период от живота си, за да посрещна следващия без съжаления и безмислени условности. Пък в него вече ще се развихря нашироко – и като семейство, и като работа, и градина. На моите 5 декара и на по-далече.

А междувременно пия вино на големи глътки от последното дядово шишенце. 9-часовият ми работен ден вече е приключил, мислите ми бягат на свободия. Ще ги впрягам утре, ден пак за писане, ама на научни есета. Дотогава наздраве – за всички „някога“, които се надяваме да станат реалност!

Моята дума за 2014

 Изпратихме о толкова балансираната ми 2013-та зорлян, на пресекулки, с присвити очи и сънени погледи - уж бясно препуска това време, а баш на финала, между 8 и 12 вечерта на 31-ви декември, драстично намали темпото, пълна подигравка с нас, бих казала. Понеже вече се бяхме наяли и ни се спеше, ама не върви да проспим посрещането на новата година. Нее, ние изобщо не спахме, просто лежахме със затворени очи, докато баба стоеше на пост и огласяваше колко още остава. Не особено вълнуващо изпращане на една истински вълнуваща година.

За всяка изминала година казвам, че е била най-хубавата досега. И понеже вече ми се насъбраха достатъчно съзнателни години - добавям, че и за миналата така съм разправяла, ама тази, о тази, определено беше най-добрата! Не толкова за дините и пъпешите, ама от всичко останало изобилстваше. Прибрахме четири от пет мускатни тикви, отбелязахме 80% спад в кражбите на зарзават от горния двор! Погонихме се на воля с пустия му баланс, ама и той келешът му с келеш, аха съм се протегнала да го хвана, докоснала съм го с пръсти и бързо разбирам, че това е досег на раздяла, той се изплъзва, аз продължавам да го следвам поне два пъти по-настървено. Попатих си по пътя, ама само в лечебни и отрезвителни дози. Случиха ми се толкова прекрасни неща, чак малко ме е яд, че вече е 2014-та. Ама само малко.

Имам най-добрите родители. Аз от време на време си позволявам да ги критикувам, понеже малко им куца дисциплината, но на доброта, ех на доброта са ненадминати. Един от любимите ми моменти от годината се случи по телефона, разговор с баща ми, точно след като говорих със собствениците на вече моите 5 декара. 

  - Тате, можеш ли да говориш?

  - Не много, ама кажи. - любима реплика, след която аз обикновено се нацупвам и отлагам разговора, ама не и тогава, тогава не можех да чакам. Той, народът, може да не се реди на опашка за тюркменските земи, ама опашка или не - за мен е много важно да съм начело.

  - Свързах се по телефона. - следват прекалено бързо поднесени подробности за земята, накратно продават я.

  - Да, добре, хубаво, айде чао.

  - Чакай, чакай, какво правим?

  - Купуваме я. После ще говорим, че сега имам работа.

Разговорът приключи. И аз вече съм богата - на семейство, приятели и земя. Няма значение, че няма ток и вода. Защото има мен, а аз се раздавам. Така обичам земята си, че чак ме е срам да говоря за нея - понеже думите бледнеят. Понякога ми се струва нереално, че вече е моя - и в същото време я усещах напълно моя още преди години.

С баща ми много си приличаме, аз съм по-баламата и наивна версия. И той носи Тюркмен в сърцето си, вероятно затова и не се замисли за земята. Работи всеки ден вече повече от 25 години. Излиза по тъмно и се връща по още по-тъмно.Телефонът му не спира да звъни, вечно бърза и както все казва - "гони влака". Само дето той гони поне 99834 влака наведнъж. Много е труден за подаръци, все нищо не иска за себе си - а на нас дава всичко, дори да трябва да лишава себе си. И така аз станах собственик. Земевладелец даже! Но имаше и една уговорката - той ми купува земята, а аз обещавам да не прекарвам всяка ваканция в България и да работя в Единбург. Уговорката може би звучи малко странно, но макар и да не ми е любимата уговорката, знам, че е правилна. Той може да си позволи да ми купи 5дка, защото цял живот се е претрепвал от работа, но не иска такъв живот и за мен. С него си приличаме и в начината ни на работа - товарим се с много. Но това, че мога, не означава, че трябва. И двамата знаем, че мога повече от това да копая и да поливам. Достоен и честен труд, с който някой ден бих се занимавала с удоволствие, но преди това имам други неща за вършене. По-големи, по-мащабни. Искам работата ми да е наистина важна, да прави хората и света по-добри. Пък моите домати, колкото и да са готини, са си просто моите домати. Мен ме направиха по-добра, ама очевидно не успяха да прихванат и тези, които ми окрадаха мотиките.

Картичката е изработена от Диляна Лефтерова.

 Възнамерявам да стигна и до думата ми за 2014-та, но ето - дори и тук не ми се разделя толкова лесно с 2013-та. Изкачихме Мусала, брахме гъби, видях диви кози - беше прекрасно. Ще ходя пак за гъби, знам си аз. Имаше боза и цаца в невероятни количества. Освен компот от праскови направих и сироп от вишни - любим! Докоснах се до свят без поливане, без спукани тръби и недостатъчно дълги маркучи. Без течащи покриви и развалени водомери. И не беше лош свят. Дори напротив - съблазнително хубав. Свободен. Знаете ли - идеята да не ти е разграфен всеки ден с отговорности и задачи ми звучи точно като такава - идея, ама от тези, които не се случват в реалността. Нещо типично за почти всички на моята възраст, ама мен ме прескача. Грижите по къщата и градината са много обвързващи - лятото не можех да мръдна оттам за повече от три дни. И знаете ли кое е опасното в тази ситуация - харесва ми. Много. Унасям се в злободневни проблеми, ремонтирам развалината на деня, спирам се колкото да се порадвам на светлината, на пръските вода и на Мая /котката/. Харесва ми толкова, че забравям, че имам и други цели за постигане. Броя стотинки за рейса, чудя се с парите от житото кое по-първо да закърпя. Добре, че има кой да ме извади от транса, да ми забрани да мисля за покриви /извинявам се, не се справям толкова добре в безпокривни разговори/. Да ми припомни, че ще бъда учен. Щото понякога хич не ми личи.

Преди все ме питаха: "Не те ли е страх да си там /на село/ сама?". Къв ти страх, имам нож за клане на прасетта, чиято функционалност не се ограничава само от прасета. Не ме е страх от тишината, подозрителните звуци, тъмното и селските неволи. Не съм страхлив човек. Или поне така предпочитам да вярвам. Пишейки тези редове обаче осъзнах от какво ме е страх - от себе си и от това, което мога да бъда. Винаги съм си се представяла като добра, щастлива, вдъхновена и вдъхновяваща. Пишеща книги, извършваща научни проучвания, развиваща българското земеделие, занимаваща се с екологично образование, имаща голямо семейство, за което да се грижа на онези, моите, пет декара /които дотогава ще са станали поне 10/. И ми беше много хубаво да съм добрият човек, който някой ден ще бъде още по-добър. Само че този ден вече е заплашително близо. Време е да направя първите крачки и това малко ме стряска - та аз тенденциозно стъпвам накриво. Това лято вероятно ще е първото без домати - странно ми е дори да го напиша. Е, живот и здраве ще има зелен фасул, но не и по-късни култури. Не искам да виждам погледи, казващи: "знаех си, че и тя ще замине" и "те всичките така в началото си идват често, ама после забравят". Аз най-добре знам каква е истината, но не искам изобщо да витаят такива мисли, било то в главите на случайни хора. Изморих се да броя дни. Петдесет и шест. Омръзна ми да уточнявам къде отивам и къде се връщам. Искам да ми е по-леко на душата, да съм по-свободна. Да бера мащерка в Дългъна, да я изсуша за чай и да имам време да си правя чай. Да преровя цялата къща и двор в търсене на връзка чанове, която може би е открадната. Но не мога да не се опитам да я намеря, бъркотията и повсеместните натурии ми дават надежда. Може би в последния момент съм се сетила да ги прибера и съм ги скрила, а после забравила къде. Мъчно ми е - много. Толкова да ми харесват звуците им, фактът, че са от прабаба ми и прадядо ми. Ако са откраднати, вероятно няма ги видя отново, дори едва ли бих си ги познала, понеже все бързах и само ги полюшвах, минавайки покрай тях. После слушах песента им, докато се отдалечавах. Още по-мъчно ми става, като се замисля, че може би вече са притопени за метал. Моето изгубено богатство. За има-няма 2-3 лева. Може би са някъде заедно с мотиките ми, теслите, клещите, брадвата. Голямата брадва, от която дядо все ми казваше да се пазя. Тази, която до последно той рязко повдигаше и после стоварваше върху дървата с неочаквана за слаб жилест дядо сила. Тази, която е оставила десетки процепи и гънки по стария дръвник. На мен ми останаха само дръвникът и споменът. Чудя се как толкова години нищо не изчезна, а мен не окрадоха още на първата зима. Сякаш нарочно - да се утвърди на дядо силата, а на мене слабостта. Нея предпочитам да я представям като наивност и безкрайна вяра в доброто у хората. И все пак слабост. При поредната редакция на тази публикация изведнъж се сетих, че не знам къде е на дядо мелачката за царевица. Като разпитвах дядо какво има от своите родители, той толкова гордо отговаряше - каруцата и мелачката за царевица. Моля се, макар че не знам на кого точно се моля, да не са ми откраднали и нея. Сега ми прилипсва и една голяма ножица от ковано желязо за подрязване на храсти... Петдесет и шест дни - и ще мога да си проверя инвертара.

Иска ми се да взимам спонтани решения, да бягам, защото ми се бяга, а не защото бързам. Искам да си изживея свободата, а после ще се обвържа на драго сърце. Тогава ще дам воля на цялата си любов, тогава ще имам средствата и ще мога. Дотогава ще се постарая да съм по-смела.
Смелост, това е моята дума. Смелост да разгърна потенциала си, да се запознавам с хора, да се предизвиквам. Да замина на повече от 15 000км с еднопосочен билет. Да погледна отвъд малкия красив свят, в който ми е трудно, но и същевременно толкова удобно. Да походя малко и по стръмното, нищо че повече ме бива на равното по къра. Да не се чувствам виновна, понеже няма причина да се чувствам така. Да търся възможности и да се възползвам от тях. Да съм свободна, да знам, че мога да отида където поискам, пък ако ще после пак да се озова в познатия междуградски автобус. Да разгледам собственото си село, да стигна и до Бабек, Свежен, Чехларе. Знаете ли, толкова харесвам моето село, моята земя, всичко мое къде по документи, къде по душа, че често си затварям очите пред чуждото и непознато - страх ме е те да не отнемат от любовта ми към село, да не ме отдалечат от родното. Което е абсурдно, понеже фактът, че обичам диня, не означава, че обичам пъпеш по-малко, ама аз отдавна спрях да претендирам, че не съм пълна с абсурди. Но няма да подлагам любовта си на съмнение, достатъчно е, че други го правят. Осмелявам се да нагазя в дълбоките води, привидно плахо, ама спокойно, аз бързо набирам скорост. Мечка страх, мен не страх - започвам.

На поход

Трявна-Боженци. Щяхме да тръгваме на 31-ви. Не стана, понеже народът иска да яде, а яденето иска готвене. Замалко да тръгнем на 3-ти, ама плаващото работно време взе, че отплава в друга посока. Щяхме да сме всички заедно, на брой петима. Докарахме го до трима. И едно куче. Проспахме ранното тръгване, случи се по залез слънце. Боженци беше прекалено далече, задоволихме се с една от пътеките, минаващи покрай къщата ни. Лявата, претендираме, че е по-трудната. Наоколо всичко заседнало някъде между есен и зима, но е все пак красиво.

На врата ми фотоапарат, пред мен крачат моделите. Сестра ми накипрена - да, поход, ама за профилна снимка във фейсбук. Брат ми с печална физиономия - не успял да се измъкне и той с нови дрехи, наложило се да се преоблече в работни. Не било честно все той да е "зел-дал". Какъвто той обикновено си е -  независимо с какво е облечен. Обещавам да не му хващам окъселия анцунг и изведнъж светът става по-хубав. Стотина метра след началната точка ги кордисвам пред стара дървена врата, брат ми се хили неловко, сестра ми пък е усвоила насилствената усмивка плашещо добре. Батерията на фотоапарата пада - всеобщо недоволство. Решаваме да се върнем, махаме с ръка и казваме: "То га няма да я бъде..." От дядо сме запомнили този израз.

Вкъщи ни посрещат леко раздразнено - много ни бил кратък походът. Не, бре, просто върви напред или назад според нуждата. След 15 минути и батерия тамън за 30-тина позьорски снимки тръгваме. Кучето върви след нас и се опитва да ми оближе обектива. През другото време влиза в чужди дворове и дразни 3 пъти по-големи кучета, които за негов късмет са вързани. По пътеката срещаме възрастен мъж, седнал на столче и гледащ планината. До него най-големите кози, които някога съм виждала. Отиват си един на друг - и мъжът, и козите, и планината. Иска ми се да го снимам, но ми е неудобно, щракам веднъж в движение, като в същия момент викам брат ми, вечно изоставащ, белким гласът ми прикрие шума от фотоапарата. Пита ни дали ние сме разлали махалата. В същия момент Шаро триумфално излиза от последния двор, по него джафкат две кучета, ама той си скача безгрижно. Вървим и ние, не чак толкова безгрижно, но все пак вървим. Чак до върха на хълма, където решихме да не се престараваме и кръгом. И без това си бях харесала дърво за снимки.

Върнахме се вкъщи щастливи, сами похвалихме похода си и се зарекохме следващият път да прехвърлим върха. Поне.