69 градуса и 35 минути на север

09.07.2017, Кикиктарук, Северна Канада.

Вятърът не е спрял вече цяла седмица – днес смени посоката си и вместо едвам да затварям вратата на дървената къща, в която сме отседнали по време на експедицията, сега едвам я отварям. Иначе всичко останало си е кажи-речи същото, поне на пръв поглед – винаги е светло, почти залезите (понеже слънцето така и не се скрива напълно) са дълги и красиви, а дните ни на терен се нижат ту бързо, ту бавно. Понякога работата ни спори, друг път по-малко – метеорологични условия, човешки характери, липса на комуникация със света отвъд острова, изобщо предпоставки за сложни ситуации бол. И все пак, в края на деня всичко е толкова тихо и спокойно. За секунди само, после свистенето на вятъра превзема всичко, но пак си е спокойно, по свой си шумен и ветровит начин. От ден на ден хълмовете стават все по-зелени, снегът се топи повсеместно, а в морето почти не останаха късове лед. Около малкото постройки на острова щъкат новоизлюпени дъждосвирци – в нормални условия оперението им се слива почти перфектно с тревата, сега мине се не мине и вятърът за секунда ги повдига и издава скривалището им. Някъде другаде вятърът навява шума и найлони, тук – дъждосвирци.

Три истории от три контитента

Тюркмен, България. 2012. Някъде по пладне, на пътя. Прах и суша, сълзите ми бързо засъхват по бузите ми, оглеждам се наоколо, джанджун няма. Поседях си малко на прага пред дървената врата, тогава още се затваряше само с едно изкривено парче желязо. Колко още пъти щях да седям там, кога щастлива, кога тъжна! Любимо място ми е, почти в двора, почти на пътя, тамън в тон с моите наклонности да искам да съм навсякъде, с далеч повече от две дини под мишница. Тя, тази история, впрочем, с дини започна. Два реда изнемощели дини, отскоро попаднали в моя грижа, силно казано бостан, ама "там, на бостана" звучи по-иначе. Там, на бостана, аз бях решена, че това лято дини ще има, как точно бяха подробности. Понеже дините едвам се виждаха от троскот, реших да ги прекопая. Едвам преполовила първия ред, веднага бях смъмрена, че дини едно, че не се плевят и копаят, ами и определено не се копаят както аз копая - имало чалъм в държането на мотика! А пък с тоя мой зел-дал бостан, и чалъм не би помогнал. Грабнах си аз мотиката, по неправилния начин със сигурност, и избягах да си оревавам съдбата на пътя. Аз, два зяпнали от жега щъркели и обедната тишина. Мечка страх, мен не страх, върнах се и си продължих както аз си зная (или по скоро не зная). Това беше преди да гръмне помпата, та водата още течеше из ведро, съживиха се дините, че дори и вързаха, първите откъснахме малко след като дядо почина.

Алис Спрингс, Австралия. 2015. Надвечер, горещо и прашно досущ като на село. До нас група пораснали момчета ритат топка, ние с моята тогава все още почти приятелка, вече не толкова, сме супер раздразнени една от друга, тя през сълзи ми обяснява колко зле я карам да се чувства, аз бера дерт да не глътна някоя муха, като понеча да кажа нещо  (а то мухи в австралийско бол!), пък и цялата ситуация ми се струва абсурдна, та затова гледам да си мълча. После пак беше тихо и спокойно, небето беше обсипано с безброй звезди, изобщо място пълно с магия, което ние развалихме с глупави кавги. Лесно е, на самотно място без много други хора наоколо, да се омотаеш в малки спречквания и да ги раздуеш до небето и обратно, понеже видиш ли, ти беше прав. Докато ние се карахме, животът на околните имаше вид да тече бавно и монотонно, на мен ми се струваше нито добре, нито зле, дори не различно, приличаше малко като на село. Деца, къпещи се в кални потоци, хора, полющкващи се по улиците още по обед, много истории, измежду които тъжните все се разказват повече. Място, от което много хора са си тръгнали, но пък има и такива, които са останали, някои дори се връщат. Мъчно ми беше в Алис Спрингс, краят на едно приятелство - още ми е странно как един ден някой е част от живота ти, а на следващият - не. И все пак, мечка страх, мен не страх, хората идват и си отиват - от градове като Алис Спрингс и от животите ни.

Инувик, Канада. 2017. Субарктичен климат, ама нали е лято - топло и прашно, вече дни наред пече слънце. И в Инувик се разписах със сълзи (ако се чудите къде е нишката в тези истории, прах и сълзи общо взето),  ех, пусти човешки взаимноотношения! И от Инувик много хора са си тръгнали, а рафтовете в магазините често са обрани. "Хлябът свърши" ми напомни на село, оставаше само да продават и кисело мляко с надпис "Опитайте, евтино е!" и щеше да е досущ същото. Нощ няма, а по всяко време на деня на игрището деца и възрастни играят бейзбол. И тук атмосферата напомня на безброй неразказани истории, има музей, а и не малко книги са написани по темата, но със сигурност има и истории, които хората пазят за себе си, истории, които вероятно ще си отидат заедно с тях. Понеже обичам истории, а би било жалко моята лична да бъде водена от страх и човешки слабости, мои и чужди, и в Инувик си казах, че страхът ходи само по мечките (а предвид къде отивам и реалните мечки наоколо, дано наистина да е така). Трудно е да превъзмогнеш себе си - особено когато инстинктът ти е да започнеш поне малка революцията в името на всяка кауза, в коята вярваш. Битки, обаче, се започват лесно, а от първата битка до войната пътят е кратък. Аз пак ще съм бойна наум (не бих се отказала от революциите напълно, дори и за кратко), но най-честият ми опонент май ще си бъда аз самата - да бъда мила, когато се сещам за поне пет саркастични коментара, да не се натъжавам лесно, да не се владея от чуждите настроения. Да се наслаждавам на природата на място, на което малцина имат възможността да отидат. И да си свърша работата добре, разбира се.

Та така, мечка страх, мен не страх, ще се видим (прочетем) отново след 2 месеца.

А аз щях да бъда различна

Понеже не ме бива в умерености, а в междинни положения винаги ми е било неудобно, ще започна директно - не исках да съм като родителите си. На въпросите каква искам да стана като порасна не винаги имах отговор (освен на тържеството по случай края на първи клас, когато написах, че искам да стана "фудожник", защото временно бях забравила как се пише "х" и реших, че "ф" е достатъчно близко). По-скоро знаех каква не искам да стана - не исках да съм като майка ми и баща ми, които всяка вечер се прибираха изморени, говореха за работа, а баща ми все гонеше влака - метафоричен или буквален, зависи дали имаше цвята за изпращане. Видите ли, аз щях да бъда различна. Щях да съм супер спокойна и подредена, да имам свободно време и планове как да го оползотворя. Нямаше да бързам, о да, аз винаги щях да имам време за всичко. Работата с различията привидно вървеше добре - имаше за какво да се караме, интересите ни се разминаваха; докато техните планове все се променяха, моите вървяха под номер в дълги списъци със задачи. Бяхме си ние уж различни, докато наскоро не получих честитка за рождения ми ден - писмо от брат ми. Измежду пожеланията за здраве и щастие се мъдреше изречението: "Станала си точно като мама и тати!" И знаете ли, аз май наистина съм доста като родителите си. Не възнамерявах, на първи прочит наум възкликнах: "Ама то не беше нарочно", на втори вече бях леко привикнала към идеята, дори се зарадвах.

По името ще ме познаеш

От няколко години живея и работя в чужбина. Наскоро примъкнах две нашенски черги към Единбург, редовно обяснявам на летищните проверки защо съм се награбила с локум, но иначе като цяло моята България си е в България – сред семейството ми, на село, в миговете, когато слънцето пече, въздухът е прашен, а аз се ядосвам, че съм случила на развален катък. От време на време чувам български по тукашните улици, но не съм полагала специални усилия да се запознавам с българи – през годините така и не завързах стойностни приятелства с българи в чужбина. Не че тичам в другата посока,  като чуя „Еее, пак са вдигнали цената на лютеницата!“ в магазина, просто така се случи. Измежду биолозите и еколозите в университета нямаше българи, измежду колегите ми – също. Понякога минават дни без да кажа и дума на български, но често си пея „Все към мен, все към мен, все към мене тичай, къщите събаряй, над улиците прелети!“, докато карам колело. Колегите ми носят мартеници, а кажи-речи всички знаят, че съм от България – имам солиден запас от истории за планини, села, традиции и суеверия. Макар да не търся изрично „българското“ в Шотландия, наскоро се усетих, че и аз имам своята версия на обикаляне от магазин на магазин в търсене на български продукти или събирания с „нашенци“.

За селата в цвят

Черно-белите истории вече ги разказах, пък и от тях всеки има по много – спомени за всичко което селата бяха, а вече не са, навеси с посивели дъски, хора с посивели коси, носталгия и монотонност. Между черното и бялото обаче все още има много цвят – шарени престилки, червени лалета, сини манти, зачервени и напукани бузи, зелени морави (пък било то от троскот!). Цветните истории далеч не са толкова патетични, дори са си направо обикновени – за нещата, които се случват на село всеки ден, просто рядко стигат до снимки и думи.

Разни учени, разни идеали

Представете си един учен. Има ли бяла манта, очила, леко налудничав поглед? Сега си представете още един – нисък, с непропорционално голяма раница, ходи по терлици, по цял ден пише разни кодове и от време на време гони птички. Или елегантна дама, с далеч по малко ликета по дрехите от предишния учен, която спокойно и последователно говори за генетика, а после се прибира вкъщи и танцува с трите си деца. Още една, която пристига запъхтяна, слиза от колелото си, изтърсква мокрите си дрехи (пусто шотландско време!) и започва въодушевено да разказва за своята научна работа пред пълна зала с хора. Може би онзи първият учен с мантата ви изглежда най-правдоподобен, но другите са далеч не по-малко истински – този с ликетата обикновено съм аз. 

За малкия свят и големите хора

Светът понякога е неудобно голям – близки, мечти и приятели отдавна не са на един хвърлей разстояние – по-скоро морета, океани, континенти. От теб има пръснато по малко (или много) по целия свят – съмнително е дали изобщо някога ще се събереш целия. Винаги по нещо ще липсва, а толкова много мечти ще изглеждат невъзможни – поради недостиг на време, сили, пари. Лесно е да се чувстваш малък в този ни голям свят – толкова много места никога няма да посетиш, на толкова много места никога няма да се върнеш. Толкова много животи ще изживееш само в мечтите си, понеже на живо просто не е имало как да се случат. За мен си остава една от мистериите на живота да знаеш кога да се примириш и кога да продължиш да действаш смело – макар и подкрепен само от едната надежда. И макар да съм си патила от моята наивност и сляпа вяра, реших, че искам живот, в който хората са големи, а светът малък. Реших, че такъв живот е възможен, пък ако не друго, да се опитам да го постигна ще ми отива – където и по света да отида, традиционно нося поне по две дини под една мишница – ту заради неочаквано добра реколта от дини, ту заради все тъй големи мераци за всичко, ако може веднага.

23

Двайсет. И една.Две.Вече двайсет и три! Даже двайсет и три и половина, понеже минаха месеци, докато си си събера думите и мислите. Колкото повече наближаваше двайсет и третият ми рожден ден, толкова по-криво ми беше - понеже на 22 бях щастливо влюбена, а на 23 щях да бъда нещастно влюбена. Мислех за този си рожден ден по-скоро като за всичко, което няма да бъде - нямаше да бъде като предишния. Рождените дни май не са добър избор за начало на връзки - не ми трябваха допълнителни поводи, за да се унасям в спомени. Отделно, че рожденият ми ден беше два дни преди да си предавам дипломната работа и още един проект, така че не беше време за празнуване. И все пак! Рожден ден имаше и аз бях щастлива. По различен начин, но все пак щастлива. После бях и тъжна, да съм отново в Австралия без нищо да е същото не ми понесе много добре. Отлагах тази ми публикация, понеже не исках да напиша, че на 23 съм тъжна, би било обидно към всичките хубави неща, които ми се случват. Днес, на 23 и половина, ми се струва почти напълно естествено да напиша, че на 23 съм щастлива - работя по мечтите си!

Сляпа вяра 2

От време на време поглеждам стари публикации и поправям правописни грешки - днес измежду списъка с всички публикации погледът ми се спря на "Сляпа вяра" - полезно ми беше да си я припомня тази моя сляпа вяра, понеже скоро не се бяхме засичали с нея. Харесах си "Вяра, че в сърцето винаги ще имаш място за още, че не забравяш, не изоставяш, просто намираш и още. Вяра най-вече във всичката ти вяра - не знаеш дали само тя ще ти стигне, но все пак ще пробваш." - де да можеше само с един прочит да си възстановя запасите!

Австралийски моменти: част втора

Понеже недостиг на щастливи моменти нямам, след първата част от австралийските моменти, идва ред и на продължението :).

7. Измежду преследването на птички от време на време гледах три деца - преди не съм работила като детегледачка, но мисля, че се справих добре, всички бяхме щастливи! Децата бяха прекрасни - умни, възпитани, но и любопитни, и с дух на приключенци. Разсмиваха ме, караха ме да се чувствам харесвана, ще запазя много мили спомени от времето ни заедно! Беше толкова освежаващо и радостно някой да те харесва и да иска да си играеш с него, без да трябва да полагаш някакви особени усилия - просто си си ти и това е достатъчно. Ходихме в зоологическата градина, ядохме сладолед, не се загубихме в бамбуков лабиринт (сериозно постижение!), играхме на бинго с различни видове птици. Една вечер децата поискаха да им изпея песен за лека нощ - аз започнах с "Все към мен, все към мен тичай... имам осем тайни, ела при мен и ги вземиии" на Стефан Вълдобрев, после ме помолиха за нещо по като за лека нощ и понеже репертоарът ми от бавни песни не е особено богат, им изпях химна на България.

Австралийски моменти: част първа

В Канбера най-накрая дойде пролетта - вече две сутрини подред няма слана, слънцето пече толкова силно, че и да ти е криво, ще ти се стопли душата, а птичките, за чието поведение събирам данни, вече гледат малки. Е, точно сега са най-уязвими и половината от малките ги изяждат змии и врани, ама иначе си е направо поетично. След 5 дни отново си тръгвам от Австралия - е, ако не друго, поне не е толкова драматично, колкото първия път. Липсват ми силните емоции, а безразличието, което понякога улавям у себе си, ме плаши, но все пак на ден се случват поне по девет прекрасни неща. Имам много поводи за радост - повечето са работни, което ме кара понякога да гледам съмнително на начина си на живот (или "абе аз личен живот имам ли, нямам ли"), но пък аз всичките си задачи си ги приемам лично, за добро или лошо.

За селата в черно и бяло

Посветено на всички места, които привидно пазят повече спомени, отколкото бъдеще; където боята се лющи, дървото сивее от старост, а покривите се сгромолясват - местата, на които черно-бялата гама уж е по мярка, но все пак остава и нещо недоизказано. За местата, които не са спрели да съществуват, просто чакат някой да се върне. Следва продължение в цвят.

За мен и Единбург от баща ми

Бях нетърпелив.Оглеждах се навсякъде около мен и попивах всичко - хора, зала, звуци. Знаех, че съм там, усмихвах се и гордо подадох поканите. Насочиха ни към балкона и след малко влязохме. Залата беше ослепителна - нещо средно между дворец и театър. Знаех, че ще свири орган и след малко усетих как мелодията му се сливаше в невероятен синхрон с обстановката. Семейството се настани на втория ред на балкона и всеки потъна в мислите си. В залата имаше може би 1500-2000 човека и всички трепетно и забързано пробваха фотоапарати, телефони и всякакъв вид техника...

А децата им - ,,завършващите студенти" се лутаха долу напред-назад, говореха разпалено, махаха, а толкова много едновременни усмивки едва ли скоро пак ще видя. И там, долу на първия ред, усилено ръкомахаше Тя - ,,Моята дъщеря, нашата дъщеря, Гигито, кака..." Погледите ни се срещнаха, прегърнах я мислено, усмихнах се и сълзите погалиха очите ми... Върнах се само един час назад...

Нещо като коктейл, прием или както по-просто ми бе обяснено - ,,среща на преподавателите със студентите и техните семейства". Не съм си и представял, че може да съществува такова нещо, завършил съм два университета в България и то на високо ниво, но никога преподавателите не са търсили контакт със семействата на студентите, не са отдавали нужното внимание и уважение към хората, които са изпратили своите деца в тяхния унивеситет. Много е вълнуващо и истинско. Но да се върнем към срещата. Имаше и малко почерпка - вино, сокове, всякакви хапки със сьомга и хайвери - то за шотландците сьомгата е като при нас каракудата - слагат я дори и в десертите. И в цялото това жужене от хора и глъч много отчетливо и вълнуващо се чуваше: „Оо, Gergana..", „Oo, Gerry". Преподавателите бяха измежду родителите, гостите и студентите. Запознаваха се с нас, оживено и разпалено разказваха за Гергана и изминалите четири години на обучение.

Аз попивах всеки жест, всяка мимика, четях и усещах не думите, а чувствата и емоциите. Не споделих, че аз не знам нищо от англиския език, думите, които използвам са от рода на Мики Маус, МcDonald's и okay. Но това изобщо не ми пречи нито в живота, нито в работата, където често контактувам с чужденци, но се разбирам прекрасно и без думи. Всички, които ме познават са били в недоумение как отгатвам за какво си говорят хората... В един момент жуженото стана по-подредено, по-забавено. Всички се ориентираха към фоайето. И там започна моето скромно бащино щастие. Беше започнало награждаването, от учебен отдел поприказваха малко, но аз така или иначе не разбирах нищо. Усетих обаче колко премерено и много естествено се отдаваше нужното уважение към всички завършващи студенти и как на този фон небрежно открояваха най-добрите.

Общо наградите бяха десетина - за различни категории, различни факултети и т.н. За миг водещата се съсредоточи и изстреля няколко изречения, от които чух и разбрах само името Гергана Даскалова (междудругото то звучи много интересно на английски). Залата изръкопляска, Гигито пое нещо като свитък, благодари и тръгна обратно. В този миг водещата стреляйки пак изречение след изречение се засмя и отново чух Гергана Даскалова. Гигито се върна усмихната, пое втория свитък, а водещата вече закачливо се обърна към нея и залата с някакви думи. Всички се смееха, шумът много приятно ме прегръщаше, а тя Гигито мигаше и се смееше. Аз не разбирах нищо, но усещах, че е нещо хубаво и невероятно. После вече ми преведоха, че водещата е казала, че Гергана няма нужда да слиза от сцената и да се разкарва, защото така или иначе има да получава много награди. Двата свитъка представляваха: първият награда за най-висок успех във факултета, а вторият за най-висок успех от защита на дипломната работа. Тук интересното е, че в цялата история на института има само 1 дипломна работа с по-висок успех преди няколко години.

Еуфорията отшумя, награждаването продължи, но аз и сега, пишейки тези редове, близо 2 месеца след това, чувствам и усещам всичко. Дори съм щастлив, че не знам английски, защото сетивата ми бяха така изострени, че усещах и попивах всичко (погледи, реплики, възклицания, усмивки). Забравих и за още един впечатляващ момент, не си спомням точно кой от преподавателите пламенно говорейки за Гигито, благодари на нас-семейството, благодари на нея, че е била звездата пред тези години в Единбург и се обърна към аудиторията и каза, че всички студенти от 1 до 4 курс могат да бъдат спокойни, че Гергана вече завърши и те без притеснение могат да кандидатсват за различни програми и проекти. Просто през изминалите четири години, когато Гигито е била в Единбург те не са имали голям шанс, защото запише ли се за нещо тя, просто го печели и то безапелационно и с уважение. Тогава всички пак много се смяха и ръкопляскаха.

И това ми напомни как след кратката церемония при Гигито дойде едно високо момче - поздрави я, поприказваха си и се разделиха усмихнати. След това тя ми обясни, че това е Адам. С него са били най-добри в университета и достойно са си съперничили във висините на науката. Той също бе награден в своята категория и е дошъл да я поздрави и да й „благодари", че не е участвала в проекта на Оксфордския университет - той го е спечелил. Но на Гигито мечтата й е Австралия, та Оксфорд е минал и заминал покрай ушите й. Това, което усетих обаче е, че между студентите няма никаква завист или злоба за едно спечелено или загубено място. Когато споделих това мое наблюдение, Гигито ми обясни, че голяма е заслугата на университета. Правилата, по които се печели един проект, са ясни и точни и студенти и преподаватели ги спазват безкомпромисно в името на науката. И на загубилите или некласиралите се се обяснява разбираемо защо дадена кауза е предпочетена.

„Да вмъквам ли как стоят нещата при нас". В Единбург видях хиляди студенти отишли там да се учат, да се борят за знания и да са щастливи от успехите на всички. На някой може да им се стори скучно това, но е факт и никой не се пита къде е нашият „студентски живот" и как ще я караме без „студентски град в София" и т.н. Затова и запомних думите на ректора, че по-вълнуващо е когато един студент разбере, че е приет в Единбургския университет, отколкото самото дипломиране. Просто попадаш в рая на науката и за жалост малко са късметлиите. То аз започнах да филосоствам вместо да се наслаждавам и гордо да си нося мустаците из Единбург. Връщам се отново в залата, където е същинската церемония по дипломирането. Органът си свири, хората от няколко континента си приказват, долу абсолвентите търчат напред-назад усмихнати... В един момент някой се извика. Всички в миг станаха прави и млъкнаха. Аз тези неща съм ги гледал само по филмите.

Великобритания е кралство, Шотландия е част от нея. Кралицата е институция, церемонията започна. Влизаха преподаватели, ръководители на университета, след тях придворни носeха жезъли, Короната и т.н. Най-накрая се движеше тя - принцеса Ан, сестрата на Чарлс, дъщерята на Елизабет. Всички отидоха до местата си, а след няколко команди от придворните принцесата седна и тогава всички останали също седнаха.Забелязах и принц Алберт - принцът на Монако. Бе минал на два метра от мен, но аз гледах принцесата и не съм го видял. Сега стоеше от дясната страна на принцеса Ан и бе почестен гост на тържеството. Залата притихна и зачака. Започнаха кратки речи и приветствия. След малко връчването на дипломите започна. Докато се усетя и Гигито беше на сцената. Принцесата се усмихна, поздрави я, докосна я с една черна шапка. Докосването с тази шапка по главата е стар шотландски обичай, символизиращ освобождаването от робство - в случая академичното робство. Всички я аплодираха, аз също ръкоплясках щастливо. Носехме четири български знамена, които останаха неразвяти. Гигито ме предупреди да не взема да се извикам и всичко стана много бързо и аз я гледах като зашеметен като бе на сцената и по никакъв начин не реагирах. Този миг и сега е в главата и в сърцето ми и сега се подсмихвам. Благодаря ти, Гиги. Обичам те. Пожелавам на всички хора по земята това уникално, незабравимо преживяване. В този момент Галя снимаше, Йовито и Илко също. Всичко бе като на филм, за мен - без превод...

След това следваха няколко часа връщане на дипломи, речи, поздравления. През това време аз си спомних минали дни и години, говорих си мислено с Гигито, споделях със семейството интересни случки и моменти. Аз бях там, всички бяхме там - цялото наше семейство - Николай, Галя, Гергана, Йовина и Илия... Осъзнавайки всичко, което ми се случваше, аз разбрах и колко е била умна една преподавателна на Гигито относно един проект за Серерния полюс в Канада. Гигито много искаше да ходи там и се бореше да спечели тази номинация. В крайна сметка избраха друг студент, но ако беше отишла тя нямаше да може да присъства на дипломирането, ние също. Просто тази преподавателка (Айла) реши да подари това преживяване и на нея и на нас, като не я избра в екипа си, а иначе двете бяха неразделни и тя й беше научен ръководител на дипломната работа - много бяха вътря всяка една в идеите на другата. Благодаря ти, Айла. След тържеството се снимахме, разходихме се, аз дадох междувременно интервю за шотландската телевизия (как пък точно мен избраха, но си имах преводачи), смяхме се, почерпихме се в типичен шотландски ресторант...

И така Гигито изкачи още един връх. Сега, когато пиша тези редове, тя лети за Австралия, след малко ще кацне в Доха (Катар), след час излита за Пърт (Западна Австралия), после още 6 часа до Бризбън - там 3 дни, после 4 часа до Камбера, там 2 месеца и половина, после България, а от тук пак Единбург или пак Австралия. Тя следва мечтите си, а ние, нейното семейство, сме горивото на полета й. Обичаме те, Гиги, а аз ще споделя няколко щриха от живота ми, които са ми направили голямо впечатление:

• Как Г-жа Бинчарова се удивляваше каква първокласничка си и ти се радваше до четвърти клас
• Как изведнъж реши да кандидатсваш в Математическата гимназия в 4 клас, отиде и се справи със задачите просто така
• Как си избра Руската гимназия с френски, защото искаше да научиш езика, и влезе с почти максимален бал, а следващите бяха с 30 и надолу и те мислеха за луда
• Как се справяше отлично по френски, нищо че не беше във френската гимназия 
• Как се яви 6-ти клас - 12 годишна и взе първи сертификат на Кембридж и не искаха да те допуснат до изпита, защото беше много малка
• Как се разхождаше още на 14 години сама из парковете на Лондон
• Как удивляваше учителя си по английски Илиан - той до ден днешен говори за теб с възхищение и благовение
• Как реши, че не искаш абитуриентски бал и на 18 години направи първото си сафари в Кения
• Как обикаляше с дядо си в студ и мраз цяла България, за да видиш някаква птичка в далечината, но и двамата бяхте неописуемо щастливи
• Как сама се подготви и подаде документите си за Единбург и другите университети, но заяви,че искаш най-много Единбург 
• Как при мама влезе преводачката, която проверяваше мотивационното ти писмо, и поиска да се запознае с теб и каза, че не е чела такова мотивационно писмо в цялата си практика и не поиска пари за услугата
• Как замина третата година от обучението си за Австралия и се оказа, че тя Австралия „много прилича на България, но и много не прилича" 
• Как за една година в Австралия обиколи и видя толкова места и неща (+ Нова Зеландия) колкото един австралиец не може да види за целия си живот
• Как всяка година печелеше по някоя награда в Единбург, но така и не се явяваше на награждаването, защото по това време беше на съвсем друго място по света - или в България, или в Австралия, или на някое летище
• То аз мога много, много да пиша „Как,как", но ще кажа стига толкова, после пак.

P.S. Гиги, обещай, че ще публикуваш това, което съм написал, не съм спестил нищо и не съм преувеличил нищо. Когато чета твоите неща в блога все си мисля, че писането ти е дар от мен, малко и от мама. Обичам те и смело напред!

От тати

Зима след зима

Тази година ще имам три зими - шотландска, австралийска и българска. В Единбург пролетта пристигна внезапно - изведнъж не беше чааак толкова мрачно, а дърветата по улиците бяха розови облаци от цветове. Пролетта после също толкова бързо си замина - вятърът отвя розовите венчелистчета, а дъждът се сипеше и сипеше. Голям студ беше - първата юнска сутрин се зачудих нормално ли е юни месец да пускам отопление, пък и нали съм еколог, хич не е в духа на енергоспестяването. Позъзнах час-два изпод купчината ми от юргани и срам не срам, извадих радиатора. Шотландската зима беше дълга, но и щастлива - определено наситена с емоции. Сега малко ми липсва екшънът и динамиката на дипломна работа-почасова работа-семинари... Не че пак не се занимавам с 892347 неща наведнъж, ама тамън бях свикнала с търчането по университетските коридори - завои, офиси, лектори и дълги имейли - и семестърът взе, че свърши. Почерпихме сме с лекторите на поляната пред факултета по тоя повод, пожелавахме си успех занапред, и аз отпраших към следващата зима - австралийска. Имаше и няколко седмици на истинско лято - горещо, прашно и селско, на моменти планинско, че дори и градско - но за българското лято ще пиша после, все пак сега сме на за зимна тематика.

В Канбера пристигнах към края на зимата - тамън когато птиците се засилват да си сменят оперението за идния размножителен период, ама след една-две слани се вразумяват и за няколко седмици си остават наполовина кафяви, наполовина сини. Тези подробности ги знам понеже моята работа е цял ден да ги следвам и да събирам информация за поведението им, кой пред кого танцува брачен танц, коя птица коя е (всяка има индивидуална комбинация от цветни пръстени на краката). Първата ми научна работа! Е, "просто полеви асистент", ама хич не са лесни тези птички за наблюдение. Всъщност досега просто обикалях сама, за да се науча, а след час отивам за първи път на терен с докторантката, с която работя. Хем леко се притеснявам, хем нямам търпение да минат първите няколко дни на работа, за да си отдъхна, че се справям добре, или пък да започна да ходя да се упражнявам в извънработно време, че да задобрея. Имам бюро в докторантския офис, та всички си мислят, че и аз съм докторант. Понеже моето изглеждаше най-празно, напринтирах си красиви енциклопедични илюстрации на птици за вдъхновение - след работа (разбирайте след като цял ден съм гледала живи птички) си гледам хартиените птички и мъдря моята си научна статия. 

Тук е тихо и спокойно, още не съм обикаляла много из града, ама пък видях няколко птицечовки и две ехидни, което мен повече ме вълнува от градските елементи. Утре ще търся уомбати и много се надявам да видя жив уомбат, че досега уомбатските ми срещи са били само с прегазени на пътя такива. Ходя на разни семинари, после и на вечеря с учените, което винаги ми е интересно, защото дори и темите на разговор понякога да не ме вълнуват особено, научавам за живота в тази сфера, какви норми и обноски са общоприети. После си водя записки за това кой учен какво е направил добре в презентацията си и откроявам чертите, които ми харесват и бих искала и аз да развия. Те, учените, междувпрочем, и те са хора - звучи някакси превзето като казвам "вечери с учени", ама понеже сме на вечеря, и всички сме настоящи/бъдещи учени, за по-добра терминология не се сещам. 

Местенето в нов град (особено когато е студено!) не винаги е плавно и приятно, ама аз съм си добре, може би понеже вече имам тренинг в пристигането и заминаването, пък и покрай по-болезнените заминавания успях да изоставя поне малко от очакванията си (а моите обикновено са високи) и имам по-малко възможности за разочарование. Запознавам се с хора, които едва ли ще видя отново, и се уча това да не ми пречи и да не ми се струва като напразни усилия. Още не ме бива много, пък и може би не съм преглътнала болката на всичките неизпълнени "Ама разбира се, че ще поддържаме връзка и ще си останем приятели". Дрънци. Или поне досега дрънци, сигурно ще се изненадам приятно някой ден. Не, че сега няма хора, на които да пращам писма, че дори и понякога да получавам отговор, ама пък не помня те да са ме уверявали, че "това не е краят" - като че ли който има намерение това да не е приятелство със срок на годност, не изпитва потребност да раздава обещания. 

Тук ще съм още месец и половина (докато птичките все още се ухажват) - и после към следващата зима - българо-шотландска, все още без конкретни детайли какво и къде ще работя - надявам се на временна работа в моя си университет в Единбург - за половина година, през която трябва да напиша и публикувам още една научна статия, и след това вече ще покривам изискванията за кандидастване за докторантска стипендия. Странно как сега си спомням за Единбург с умиление и силно се надявам да се върна в университета за още половин година. А преди нямах търпение да си тръгна. Та така, моят свят сега е пълен със студ, птички и учени, а зейне ли някъде празнота, веднага имам наготвени книги, мечти и задачи. В Канбера пролетта е вече тук от няколко дена и днес не вали, дърветата пак са нацъфтели в бяло и розаво, папагали дерат гърло от високи евкалипти, а аз се радвам, че всяка зима в повече означава и още една пролет.

Тази пролет

Тази пролет се промъкна незабелязано - над Единбург често пада гъста мъгла и първите разцъфтели дървета се губят измежду останалите сиви нюанси. Понякога небето е чак неестествено синьо, слънцето блести (и съществува! в Единбург понякога започвам да се съмнявам), а аз присвивам очи, докато карам колело към работа, и пак ги пропускам пролетните моменти. Добре че е градинарския клуб, който водя в местно училище, та да ми напомня що е то пролет. Да ми напомня за пръстта под ноктите, за вълнението и тръпката в избора на семена, за лекото притеснение, с което ги чакаш да поникнат. Да ми напомни и за мен самата. Защото напоследък се чувствам леко изгубена.

Случват се разни неща, преобладаващо академични, имам много за учене, след по-малко от месец трябва да съм си предала дипломната работа и 998237 доклада. Не знам какво точно ще правя след като завърша. Искам да започна докторантура в Австралия, в университета където бях на обмен миналата година, но за стипендията трябва да покрия сумати изисквания, които все още не са част от моята автобиография. Планът е да кандидатствам за докторантурата след една година, когато вече би трябвало да съм публукувала две научни статии и да съм била нечий асистент. Кандидатствах за няколко работи като научен асистент, засега неуспешно. За последната все още чакам категоричен отговор, преди няколко дни получих имейл, че изборът ще е между мен и още един кандидат. При което аз му ударих един здрав рев, защото се изморих все да съм на второ място. Е, още не се знае дали и този път ще се повтори ситуацията, но аз тези втори места ги изживявам по-драматично, защото се старая толкова много. Де що има извънкласова дейност, семинар, лекция, там съм. Доброволец съм в няколко инициативи, повечето започнати от мен самата. Не знам какво повече мога да направя. Чета докато вече не мога да си държа очите отворени, почти всичкото си свободно време използвам за учене, понякога по цял ден не си говоря с никого. Изморена съм да полагам толкова много усилия (поне в моите очи) и все да не е достатъчно. А толкова много да ми харесва - презентации, четене, учене, дори статистика! Като съм на лекции, все си мечтая аз да съм на мястото на лектора. На фона на цялата шотландска сивота, през последните няколко месеца най-щастлива съм била, когато се справям добре, когато за момент поне ми се струва толкова естествено и постижимо скоро аз да съм лектор.

То добре че поне ентусиазъм имам в излишък и ако не друго, макар и аз да не се чувствам особено щастлива, старая се да внасям радост в живота на околните. Помагам на съучениците си, на работа съм най-оптимистичния и ентусиазиран продавач на зеленчуци (веднъж продадох три касетки авокадота само за два часа!), децата от градинарския клуб харесват и мен, и отглеждането на зеленчуци. Обикновено нямам време да се спра да мисля или пиша на тема, различна от "Ефектът на агро-екологичните плащания върху птиците в Източна Шотландия", а появи ли се такова време, често ми става прекалено мъчно и тъжно, че да пиша. В Австралия се чувствах сякаш мога да постигна всичко, което искам, а сега всичко ми се струва трудно. Не че пак не се отдавам напълно, просто ми тежи самотата, тежи ми това, че всяка сутрин се събуждам с липсата на един човек, а после всяка вечер сумати време не мога да заспя. Отдавна не съм водила истински разговори, липсва ми да имам някого, с когото да мечтая. Със съквартирантките ми почти не си говорим, а когато се засечем в кухнята, най-много да се питаме как сме и какво сме правили през деня. И все всички сме добре и все дните ни са както обикновено. С моите съквартирантки сме прекалено различни, че да споделяме нещо повече от кухнята и коридора. Странно е да живееш с някого, а да сте толкова далече. Странно е да си толкова далече от някого, а все да си мислиш за него. 

Времето иначе минава бързо, крайният срок за дипломната ми работа се приближава със заплашителна скорост. И после - краят на още един житейски период - четирите години в университета се изнизаха неусетно. Мислех си, че като завърша, вече ще имам някакъв път в живота и, че няма да го вървя сама. Понякога ми става мъчно, понеже сякаш не е уместно да споменавам колко изоставена и нежелана се чувствам - вече мина почти година от нашите последни моменти заедно. Вече трябваше да ми е минало, или поне да ми е малко по-леко. А аз още си рева хич да не през ден, зависи колко имам за учене. Чудя се на мен какво не ми е наред, че не мога да спра да обичам, да мечтая, да тъгувам. Във фейсбук прочетох, че единствената вечна любов е невъзможната, понеже никога не разбирате за лошите си качества, за несъвместимостите си, нямате шанс да се карате и да се ядосвате един на друг. Нямате възможност да забравите защо сте се обичали в началото. Надявам се да не е вярно. Надявам се, че дори моята любов да си остане невъзможна, все пак ще имам достатъчно любов останала, че някой ден да заобичам друг. Макар и сега само като чета тази дума "друг", и ми се насълзяват очите.

Та така тази пролет - любовни драми и академични препятствия. Мечтая си за деня, в който ще ми олекне и ще постигна някакъв мир с всичките ми тревоги. Днес в Единбург е по-мъгливо и по-сиво от обикновено, някой прави ремонт в блока, а аз чета научни статии през сълзи. Не е толкова тъжно колкото звучи - все някога нещата ще започнат да се случват по-лесно или на мен няма да ми се струват толкова трудни, а дотогава - ако не друго, то поне знам, че каквото и да правя, все още се отдавам напълно. Все още си поставям цели, поне една идея по-високи от необходимото, още ми убягва поне малка доза реализъм, май дори имам останала наивност, нищо че от време на време и аз гледам съмнително. Още съм си аз, а това е не малка утеха. И докато в Единбург денят тихо сивее, аз си представям, че на село пече слънце, жужат пчели, а кълвачи се гонят от орех на орех. Сега цъфтят пролетните цветя, които няколко есени подред садя и чиито цветове така и не съм видяла досега. Радвам се, че намирам това за по-скоро очарователно, отколкото тъжно - моята тайна градина, скрита дори и от мен самата. С лалета измежду великденчета и глухарчета, с много троскот и падащи покриви, но и с най-сладките ягоди, високите бамбуци и стройни бабини чемшири.Поне такава е в  моите спомени и мечти. В мечтите с по-малко троскот. Сега сигурно е различна, не по-добра или лоша, просто нова - а нали все пак е пролет, време за промяна. Мечтая си за времето, когато отново ще усетя всички сезони подред на село, когато ще имам възможност отново да открия моята градина, нова и различна. За времето, когато ще имам с кого да я споделя, когато ще бързам да откъсна първата узряла ягода само за да я занеса с усмивка на този някой.

Динени облози

Преди четири години по това време попълних документите си за кандидатстване в университета в Единбург. Имах невероятна реколта от репички. Написах мотивационното си писмо, завита с тежкия пухен юрган на село. Толкова много надежда, толкова много репички! Хубаво време беше - есен, като за последно. Понеже веднъж заминеш ли, кой знае какво ще се случи. Аз, поне, не знаех. Има някакъв чар в това невидение. Бях прекалено заета със събиране на орехи и правене на разсади, че да мисля за това, което ме очаква. Не помня да ме е било страх. Нямах някакви конкретни очаквания. Заминах с 23 килограма багаж, в който баща ми скришом беше сложил три коренчета иглика. 23 килограма багаж и много надежда. Не че знаех за какво по-точно, ама си се надявах. Че ще бъда щастлива и вдъхновена, че най-накрая ще имам възможност да направя всичките невероятни неща, за които се чувствах толкова готова. Че ще намеря истински приятели, че няма да съм сама. И така, мечка страх, мен не страх, заминах. Едновременно смела и наивна, прекалено доверчива, с проблясъци на разум. Иска ми се да можех пак да се почувствам така, поне за момент. Да си припомня колко бях сигурна, че ще продължа да се връщам, че всичко ще е наред. Да не знам, че три години по-късно ще се влюбя в някой, който не ме обича. Или не е готов да обича. И на село ми беше самотно, и селските неволи често си ги преглъщах през сълзи, ама друга самота беше тогава. Самота, в очакване на времето, когато вече няма да е толкова пусто. Днес самотата прилича повече на разруха след буря.

Исках да си спомня какъв беше животът преди да замина. Преди по цял ден неуспешно да те гонех от мислите си. Зачетох се в собствените си думи. Отдъхнах си, че макар и да се чувствам толкова променена, някои неща са си все същите. С теб или без теб. Още се усмихвам, като видя пътната врата на село. Още малко ме е страх, понеже не знам какво се случва там сега. Брат ми вече ме гледа от високо, ама още ме дразни от време на време и пак се цупим, караме и сдобряваме, нищо че уж се броим за пораснали. Още мечтая и се надявам, но не знам дали са полезни тези мои надежди. След още четири години сигурно ще разбера. Сега светът ми се струва по-страшен от преди. Понеже не мога да спра да се надявам. Че ще ме приемат в докторантската програма в Австралия. Че ще ти се изясни всичко, което ти е толкова мъгливо сега. Че пак ще сме ние. Че няма да се окажа пълен глупак. 

Мъчно ми е. И съм толкова тъжна. Животът ми не е това, което очаквах преди четири години. И по-добре, не харесвам предсказуеми неща. Но все пак, не очаквах, че ще плача толкова много, че липсата на само един човек ще прави целият ми свят толкова празен. Странно е. Знам, че не сме заедно, но аз съм с теб. Разбирам те, не съм ядосана, не мога да изпитвам каквото и да е негативно към теб. Защитавам те всеки път, когато някой понечи да каже лоша дума за теб. Понеже знам, че е правилното решение. За теб. За мен прилича повече на изпит. Още си пишем, вълнувам се за твоите приключения. След няколко седмици ще тръгнеш на пътешествие около Австралия - ти, един бус, един континент и над 1500 пчели за снимане. Мисля, че ще ти хареса. Надявам се да намериш каквото търсиш, да имаш време да мислиш и да си в мир с решенията си. Да си щастлив, нищо че е без мен. Нищо че после може да искаш да си щастлив с нея, вместо мен. Ще вярвам, че имам още много любов за раздаване, че каквото и да става, все ще ми остава и още обич. Ще вярвам, че винаги съм готова да обичам и, че някой ден някой ще ме обича също толкова много. 

Дотогава животът си върви, случват се и хубави, и лоши неща. Опитвам се да отделям повече време на това, което ми напомня коя съм. Пиша. Искам да си купя нов обектив. Ще кандидатствам за два месеца работа на терен хич да не още малко на Северния полюс. Случайно се запалих по идеята, после се сетих, че това ще е  възможно най-далече от теб.  Вълнувам се за докторантурата си, мечтая си да преподавам. Ще отглеждам зеленчуци с местно училище. Карам си бялото колело на слънчогледи, два пъти паднах. На работа се справям добре, продавам плодове и зеленчуци от една ферма наблизо. Щастлива съм да продавам ябълки, в които вярвам. Мъничко ми олеква, като си помисля такива неща - още вярвам в ябълки. А днес хората се редяха на опашка за същите натъртени ябълки. И докато зъзнехме тази сутрин, за няколко часа, с тези непознати, си вярвахме в ябълките заедно. Хубаво беше. Имам два важни доклада за писане и все пак пиша тук. Понеже като ми се завъртят думи в главата, не мирясвам, докато не ги подредя, както ми харесва. А и все повече ми харесва да пиша. Наум подреждам изречения и снимки, искам да напиша книга.

Колкото повече теб те няма, толкова повече се опитвам да намеря другаде радост. Колкото и да ми е мъчно. Градината и село още са ми първата любов, те поне ме чакат, плюс-минус няколко керемиди. И насред всичката ми болка, все пак се радвам, че усещам. Животът не е такъв, какъвто си го представях, но в него няма безразличие, монотонност, емоциите са силни. И някакси макар и на моменти доста тъжен, много жив го усещам този мой живот, а не бих искала нещо по-малко от това. Четири години по-късно списъците ми със задачи все още са с поне 34 точки. Чета книги, прекарвам часове в книжарници, уча, карам колело и ръся кестени по пътя. Намерих си нови любими български песни и автори. Спасявах се поне за няколко минути в нечии думи и мелодии, в красиви снимки, във вдъхновяващи личности. Искам да снимам, да пиша, пак да бягам из градината, докато остана без дъх. Да се почувствам жива и свободна. Да не ме е страх и да вярвам, че мога да направя всичко, което искам. Искам и аз да спасявам. С думи, снимки, както мога. Искам да стана от преподавателите, които грабват студентите и ги отнасят в един по-добър свят, в който всеки вярва, че може. Искам, като си тръгнат от моята лекция, по пътя към вкъщи да разберат, че този друг свят е тук и сега. Заедно с тематични принципи на екологията и опазването на околната среда, разбира се, но като че ли повече искам да правя студентите щастливи. Аз намерих и щастие, и спасение в знанието, възможностите, вдъхновението. В преподавателите, които се шегуваха, държава се човешки, но вярваха, че можем много. И ако някой сега ме пита каква искам да стана като порасна, бих отговорила разказвач на истории. Истории, в които вярвам, истории, които вдъхновяват и спасяват. 

Като че ли каквото и да ми се случва, все ми се иска да запазя мига, да му намеря подходящи думи и така той да не бъде забравен. Пусти еколози, все берем дерт за изчезващи неща. Докато бях в Австралия, рядко пишех тук. Но далеч не пишех по-малко. Зарадвах се, когато поиска да ти направя кутия за моите писма. Сложих й надпис "Кутия, пълна с щастливи спомени с горчив привкус, обич, надежда, свобода, далечни разстояния, наивност и още надежда. Не ме забравяй, Гери." На български, ти така и не разбра какво пише, каза, че ти харесва да не знаеш. Понякога ми се иска да можех да се промъкна в стаята ти и да си взема обратно кутията с всичките ми писма и картички. Да си взема обратно поне малко от себе си. После преглъщам и ти изпращам картичка по пощата, този път далеч по-кратка от преди, пожелавам ти лек път и много пчели. Отказвам се от крадливите си пориви, твои са си все пак. Чудя се дали отваряш моята кутия. Вътре има и едно писмо на български, написах го отдавна, още бяхме на един и същи континент. Заръчах ти, ако аз не ти го преведа някой ден, да разбереш по някакъв начин какво пише. Може би ще забравиш, животът ще те унесе - и теб, и мен. Но може да стане и иначе, да има повод да ти го прочета. Още тогава знаех, че няма да е лесно и, че ще ми е мъчно, знаех, че ти не си напълно с мен. И все пак на гърба на последната страница се обзаложих с теб, че накрая всичко ще е наред и някой ден ще се смеем на това писмо заедно. Залогът е сериозен - една диня. Тогава ти беше наранен от предишна връзка, ако питаш мен направо страхлив, да не вземеш да се влюбиш в мен, а аз си бях наумила, че ще съм смела и няма да сдържам нищо, че ще усетя всичко и, че макар и на теб да не ти се вярва сега, има вероятност аз да съм права. След някоя друга година ще видим от кого ще е динята. И това ми е утеха, който и да спечели облога, поне ще има диня, което ще направи нещата или малко по-лоши, или много по-хубави. Ама да е сладка и със семки, иначе не се брои.

Живот като на кино

След досадно трудна, студена и дъждовна седмица, изреждаща всичко, което ми се е случило, раздразнено отбелязах, че в Австралия нямах такива проблеми. Съквартирантките ми ме смъмриха, че годината ми в Австралия не е "истинският живот", това тук в Шотландия обаче е. Веднага заех защитна позиция, готова да премина в нападение, ако още нещо опрекне истиността на моята австралийска година. Често чувам "такъв е животът", като се случи нещо тъжно или лошо. Аз в "такъв" живот предпочитам да не вярвам, нали за да не е баш "такъв", някой трябва да го поиска друг, различен, по-добър. 

Тук не съм разказвала много за изминалата година, понякога ми беше неудобно. Знам, че е моят блог, но не ми се струваше съвсем честно докато един бере душа, аз да разказвам как бера водорасли от Големия бариерен риф за проект в университета. Пък колкото и просто и обикновено да се опитам да го опиша, пак звучи малко в стил: "И това в кой филм?" Ейй, и къде се запознахте? Ами в една тропическа гора. Ти как си иначе? Добре, тамън се прибрах от Нова Зеландия. И къде другаде беше? Няколко минути по-късно бивам прекъсната с "Ей, ама наистина ли?" Да бе, и на мен понякога ми е трудно да повярвам. Особено сега, когато вече е свършило. Миналата седмица разглеждах изложба на марки в един музей - почти всички илюстрации към австралийските ми бяха познати. Не беше просто еди-кой-си национален парк, а мястото, където спасихме бухал, спахме три дни на палатка, от които тамън три ни валя дъжд. Влажна тропическа гора отвсякъде. Едната вечер аз бях разстроена, с теб си говорихме в палатката, като чу стъпките на приятелите ни, ти побърза да ме целунеш, преди те да се върнат. Иначе отвън дъждът си капеше по същите папратови палми като от картинката на марката. Днес пък видях във фейсбук, че момичето, което сега живее в "моята" стая, я предлага под наем за ваканцията, сложила е снимки на къщата, терасата, градината отзад. Сякаш не беше толкова отдавна, когато аз бързо се качвах по стълбите и поздравявах всички в хола. Хвърлях си чантата на дивана и си разказвахме кой какво е правил през деня. Пък не беше и толкова отдавна, когато една от съквартирантките ми се провикна никой да не ходи на терасата, понеже видите ли, аз имах среща. Чушки бюрек, млечна салата, кодрит кадир и теб - пълна програма. 

Замисля ли се за Австралия, само въздишам. Ех. Става ми мъчно някой като ме пита как беше в Австралия. Защото, разбирате ли, беше. Вече не е. Дори когато още бях там, от време на време се спирах, да се почудя как така на мен ми се случват такива работи. Не че всичко беше перфектно, но беше толкова истинско! А и някакси се нареждаха нещата. Малко в стил "абе, не знам как точно стигнах до тук, ама ми харесва, така че ще остана". Поне докато не ми изтече визата. Странно е. Знам, че аз си тръгнах, ама не мога да спра да се чувствам сякаш ти мен изостави. През последните три месеца съм изревала хич да не един малък язовир, не че не са се случвали и хубави неща, но не ми се струват толкова хубави, когато не мога да ти разкажа за тях. Та така, Австралията си беше живот като на кино. Филм по истински случай. Случи се на мен, на теб, на нашите приятели. През тропически гори, пустини, каменни хълмове, прииждащи реки, с много папагали, високи евкалипти, някакви паяци, дето тебе те вълнуват, а аз само се радвам на вълнението ти. Писане на доклади нощта преди да трябва да ги предам. И после да имам най-високата оценка от курса?! Нали ви казвам, че някакси се получаваха нещата. Обедите ни на поляната пред университета, обсипаните с лилави цветове от джакаранда брегове на езерото в кампуса. През впечатляващите гмуркания с хиляди риби, снимане на диви коали и разходки по красиви места до не по-малко впечатляващи вечери с приятели, когато се смеехме до късно и просто ни беше толкова хубаво.

Иска ми се да вярвам, че филмът не е свършил. Досадна рекламна пауза. Или както когато телевизорът почне да бръмчи, появяват се сиви и черни линии, ама като го удариш два-три пъти картината се връща. То ако не друго, аз понякога наистина се чувствам, че някой ме удря, ама повече от два-три пъти. И все пак си чакам цветовете да се върнат. Работя по въпроса, не само чакам. Есента е красива, нищо че три дена не спря да вали. Още няма 11 сутринта, а вече съм изяла три филии със сирене и един пакет бисквити. Нервно изпих чая си и честно казано се чудя какво да правя и гледам часовника. Нали знаете по филмите, като дойде най-интересният момент, и баш тогава някой ще почне да ви предлага уникален прах за пране. И минута по минута проверявате дали са свършили рекламите, ама сега са пуснали верото - една капка за 100 чинии стига. Будна съм от 5 и половина, спорно е колко съм спала. Сънувах, че съм на село и бързам да хвана рейса, ама е супер важно първо да прибера прането и затова пращам баба да тича напред да загълвика кондуктора, докато аз си свърша задачите. То миналата зима някой беше отмъкнал всичката тел, ама нищо, аз още си простирам насън.

Реших да пиша, сега не мога да си впрегна мислите в учене. Изтръпвам всеки път, като видя, че някой е на линия в скайп. Още не си ти. Ама трябва вече да наближава, когато ще ми се обадиш, за да ми кажеш дали искаш да дойда при теб през зимната ми ваканция. В петък ми беше толкова мъчно, имах чувството, че няма да ме искаш. Вчера пак глупаво и наивно си вярвах и се надявах. Днес - не знам, на приливи и отливи. Хем искам да знам, хем ме е страх от това, което ще науча. Бързам да приключа с писането, преди да си се обадил, ама пък после както друго да правя, докато чакам. Наум съм разиграла и двата сценария, имам шише вода и пакет носни кърпички до мен. Чувствам се като пред изпит, ама по-притеснена, за изпит поне мога да се подготвя. А сега не знам какво точно да очаквам. Цял ден ту нервно се усмихвам, ту ми идва отсега да ревна. Ех. И това ми дойде на главата! Вчера си представях колко бих била щастлива или нещастна, щях да си правя списък с нещата, които ме радват в Шотландия, ей така за предварителна утеха. Измих чиниите, изметох си стаята, и аз не знам за какво се стягам.

Ех, живот като на кино. И скоро ще разбера този епизод дали ще е от щастливите.

Няколко часа по-късно: един пакет салфетки не беше достатъчен.

За селските къщи и крадците

Наближава зима. На село плахо ще задимят няколко комина. В печките ще пукат дърва, някой може би ще чисти орехи, приведен на малко дървено столче. Студеният вятър ще се промъква през изметнатите прозорци, някой някъде ще каже: "Наметни се, че е студено". Вратите ще се затварят бързо, "да не избяга топлото". Ще мирише на печена тиква, ще се отварят компоти и ще се мажат филии с лютеница. По празниците ще се съберат хора - гласовете им ще отекват в цялата махала. А останалите къщи ще бъдат тихи. Притеснително тихи. Там няма да има кой да затвори прозореца, когато вятърът го отвори внезапно. В печките ще има само пепел, от преди няколко години, с пепеляв цвят, напомняща още по пепеляви чувства. Ще си спомниш кога стаята беше толкова задимена, че ти се насълзиха очите. Сега и без пушек пак ти се насълзяват. Непознати ще оставят следи в снега. Ще дрънчат стари железа, но няма да има кой да ги чуе.

Да, наближава зима. Сезонът на димящите комини, старите пухени юргани и поредните кражби. Някой ще се събуди без керемиди, друг - без съвест. В някои къщи ще бъде празник, а в други - просто празно. Лани тъжно въздишаше, че поне вече каквото има за взимане е взето. Намираше някаква нелепа утеха в това, че не ти е останало много за губене. Пак не спеше спокойно, ама се лъжеше, че е заради студа. А и нали все духа вятър през счупения прозорец. Тази зима обаче някой отново нахално ще се разрови в твоята рана и няма да си тръгне с празни ръце. Ще разбереш, че си имал нещо чак когато го потърсиш и останеш разочарован. Ще ти отмъкнат покрива над главата, докато още се мъчеш да заспиш, затиснат от дебелия юрган. Ще се върнат за още. С всяка керемида ще взимат и по малко от твоята сигурност, от твоята гордост и наследство. Дори може би и от твоята вяра. Ще бъде толкова тъжно, нечовешко дори. Първо керемида по керемида, после тухла по тухла, кирпича ще го отнесат дъждовете. Празнината ще се пълни със страх - като изчезне твоят дом, изчезваш ли и ти? След всяка загуба ще стискаш зъби и  ще гледаш да се радваш на това, което ти е останало. Ама не прекалено, че догодина знае ли се. Някой ще вършува в твоята къща, в твоя двор. В бързината ще бутне кутия стари снимки на пода, ще ги настъпе и излезе. Не е намерил нищо продажно. Пътьом ще грабне прашно бакърче - от него някога личнаха вода на сватбата на баба ти и дядо ти. Ще се спъне в плочките. които прадядо ти е редил, ще изпсува и ще продължи към избата. Ракиени варели, ръждясали ножици и мотики с хлабави сапове - ей така, предмет по предмет, ще мине през цялата ти семейна история и ще ти остави само спомените.

Зимата още не е дошла. А някой вече се е събудил без керемиди. Тъжно е, наистина. Твоят дом е нечий магазин за смесени стоки. Моят олекна откъм керемиди, но още има мен. Днес ще редя думи през сълзи, някога - покрив. Не е толкова страшно - с керемиди или без, още има кой да обича къщата и двора. И все още обичта е по-силна от мъката. Не е страшна моята, страшно е това, че за толкова много къщи вече няма кой да плаче. Още по-страшно е, че в някоя порутена къща нечии сълзи ще останат неутешени. Мъчно ми е, иска ми се да им дам от моята вяра, от моята сила. Да изслушам историите им, да споделя компанията им, да напълня тяхната самота с моите усмивки и накрая и тяхното лице да грейне. Да бъде топло посред зима не само защото в печката горят дърва. Да имах керемиди, по-здрави катинари - щях да им ги дам. Но може би проблемът не е, че няма кой да дава, а че някой продължава да взима. Аз имам само моите думи и истории - иска ми се както в любимите ми книги да можех така да ги преплитам, че докато ги четеш, тревогите да отлитат, а светът да става по-хубав. Първо само наужким, в едно измислено време, а после да става ясно, че това време е тук и сега. Мисля си за всичките хора по селата, които от години не са получавали нищо по пощата. А в гардеробите им има кутии с десетки стари писма. Не ги познавам, а ми се иска и аз да им напиша писмо. Нямам адресите им, не знам чие име да сложа на плика. Но ги чувствам някакси близки - заедно сме в цялата тази бъркотия.

Иска ми се да им кажа - колкото и пъти да претършуват дома ви, няма да вземат стойността на вашия труд, няма да затрият вашата история. Ще има кой да помни и разказва. Няма да бъде сякаш вас никога не ви е имало. Ако ви е страх, че никой не ви е слушал внимателно през годините, споделете с мен. И аз обичам да получавам писма. Може би ще паднат керемидите, тухлите, ще се срутят основите на вашата къща. Но пък вие едва ли сте строили къщата заради нейните стени, под и таван - не, строили сте я заради всичките семейни щастия и мъки, които са се събрали измежду тях. Тях няма кой да ви ги вземе - може би вашите деца и внуци сега поставят основи някъде надалече. Но това пак са вашите основи, просто в друго време, в друг свят. Не е безсмислено да гредите, когато някой толкова упорито руши. Не се предавайте. Ако ви стане прекалено трудно, потърсете помощ. Аз ще вярвам, че ще има кой да откликне на вашата молба. Запълвайте всяка празнина, създавайте нови спомени, бъдете смели. Все си повтарям, че страха ходи само по мечките и продължавам. Наближава зима, но след нея ще дойде и пролет. Доброта, чест и надежда не се препродават на Руския пазар, тях не могат да ви вземат. Когато си мислите, че не ви е останало много, хванете се за тях и дръжте здраво. И аз няма да спя спокойно тази нощ. Насън ще водя битки, за които не ми достигат сили, пари и време наяве. Снегът ще се стопи, заедно с метала, кабелите и инструментите ще изчезнат и следите от непознати. Ще останем ние и нашата вяра. Ще бъде пролет и ще ухае на зюмбюли.

Две бели сови и една надежда

Прибрах се на село на 17-ти август, точно четири години след като дядо си отиде. Четири години без дядо, повече от четири години, откакто се грижа за къщата и градината. Сякаш винаги са си били мои, толкова съм привикнала с всеки завой, счупен прозорец и заяждаща брава. И в същото време все едно вчера дядо цепеше дърва и палеше печката във винаги задимената кухня.

Отключих пътната врата, прекрачих прага и продължих напред без да влагам мисъл в действията си - ръцете ми сами вършееха. Качих се до къщи, оставих си чантите горе, да не ми изядат котките сиренето, пътьом посритах падналата мазилка в ъгъла и събрах някоя друга паяжина. Грабнах лейката, извадих маркучите - поливам, плевя, събирам паднали клони, ям по някоя къпина от съседите. Честно казано представях си, че ще е къде-къде по-драматично, преди два дена да ме няма и заварвах спукани тръби, наводнения и умрели мишелови на пътеката, а сега след повече от година си беше... спокойно. Вярно, че в копъра миришеше малко на мърша, ама иначе птичките още пееха, кълвачите се гонеха по орехите, тревата превземаше всичко, цветята клюмаха - позната история. Нищо, което седмица усилена работа не може да поправи. От някои цветя и следа няма останала, мазилката пада все по-усилено, покривът тече, дюшамето го ядат дървояди и май нямам останал здрав прозорец, ама някакси вече не се впечатлявам от такива неща. Водната лилия беше цъфнала насред троскота, а смокинята беше навързала толкова много плод! Повече отколкото коя и да е предишна година! Клоните на райската ябълка почти галеха земята, асмите приличаха на тъжни съсухрени старци, ама и те кретат, личи си, че са жилави. Откъснах един грозд, от това, с което дядо преди ни посрещаше - бяло, десертно. Някога гроздовете прекършваха филизите с тежестта си, сега няколкото зърна се губеха в шепата ми. Но все така сладко, с почти прозрачен цвят, на слънце грее.

Казват, че на село времето е спряло... Знаете ли, след като една година ме нямаше и погледнах Тюркмен с поне малко по-други очи, убедих се точно в противното. По металните врати на гробището не е останало място за нови некролози. На някогашните градини не им се вижда края, понеже оградите отдавна са ги окрали, а полските треви и тръни са превзели култивираното с години. Но все още баби и внуци се гонят на пътя, кравите още вдигат прахоляк сутрин и вечер, гущери се припичат на де що е останал камък от нечий дувар. Някой ще отиде за хляб с колело, по пътя ще се размине с баба, която отива на покупки със стара бебешка количка. Привечер ще се съберат да си поприказват, помълчат и най-вече почакат. Ех, толкова много очакване има по нашите земи. 

След като полях и пооплевих тук-таме, реших да се разходя из село, спомних си дядо как казваше, че ще отиде за хляб, да види малко свят. Не е ли странно, да се разходиш на село, за да видиш свят. А колко много свят може да побере едно малко село! Салон с високи тавани е напълнен до тавана с бали сено. Лястовици се стрелкат от локвата на пътя през счупения прозорец до ъгъла на стаята. Следващата къща е ремонтирана, с розова мазилка. На прозорците има решетки, нямат вид да са отваряни скоро. От местната кръчма мирише на цигари. Щастливо момиченце уверено дърпа юздите на кобила и ме пита дали има унивеситети по езда. В далечината някой реже дърва. В следващата градина тамън са извадили картофите. Розови цветове на хортензия се разливат по ометени плочки. Моите изсъхнаха, ама плочките поне ометох. Двама дядовци си говорят за сватбата на внучката, взела се с англичанче. Питат ме на кого съм. Казват ми, че прабаба ми ги е учила на четмо и писмо. А дядо бил добър човек, приятели били. Питат баба как е. Изчерпваме роднинските приказки, те замълчават за няколко секунди и после с осезаема доза подозрение питат: "Абе, ти кво правиш тука?" Дойдох да полея, отговарям. "Че откъде идваш?" Австралия. Отговорът ми беше посрещнат с порой от въпроси, представих си ги като любопитни ученици, разпитващи прабаба ми за света. Обяснявам, че не знам колко точно струва бензина в Австралия, а от другия край една баба смъмрва дядовците: "Пуснете го вече това момиче да мине, де, нека да стигне и до нас, и с нас да си поговори!" Повтарям разговора и с бабите, по мушамата започва да капе дъжд на едри капки. Бабите се мобилизират, отрепетирани действия - всяка чиния, плетка и баба беше прибрана, докато аз още умувах защо чак след като полях заваля.

Тръгнах към къщи, откъснах две шепи зелени орехи, дъжда ни се размина и реших да събера и нападалите лешници. Вече се стъмваше - седнах на плочките до кухнята и почнах да ги чупя с един камък от удобно падналия дувар наблизо. На два-три пъти се ударих през пръстите, които още след първия орех придобиха отровнозелен оттенък. Много обичам зелени орехи, нищо че са голяма занимавка, докато обелиш ядката. Не се бях досетила, че ще се прибирам тамън навреме за зелени орехи, така че беше приятна изненада. Толкова се бях съсредоточила в беленето им, за първи път, откакто си тръгнах от Австралия, умът ми беше празен и не мислех за нищо друго освен въпросните орехи. Те зелените орехи нали кръвно и всякакви други болежки лекуват, добавям в списъка и временно разсейване от мъка по отминали времена. 

Картината ми е подарък от Гергана Табакова, която изслуша моята история на живо. Повече от нейното прекрасно творчество може да разгледате тук.

 

Беля си аз орехи, щурците пеят, в далечината свети самотна улична лампа. Покрай мен изведнъж се чу плясъкът на крила, нещо като че ли излетя от дупката в покрива. Вдигнах глава и видях силуета на птицата точно когато прелиташе над съседската джанка. По-голяма от кукумявка, по-различна форма на крилата и най-вече - на фона на тъмносиньото небе - белееше. За секунда си помислих, че може да е забулена сова, ама не бързах да се радвам, каква ти забулена сова, идваща от моя таван. Малко се притесних да не е все пак кукумявка, понеже баба все разправя, че да ти свие кукумявка гнездо в къщата е на умряло и не че аз вярвам на такива работи, ама знаех, че баба ще ме пита какво има из село и ще се натъжи, ако й кажа за кукумявката. Обелих още един орех, а силен писък прекъсна серенадата на щурците. И то какъв писък! Стърже, реже и чупи тишината на малки парченца, а после и тях прави на прах. Огледах се - близо трябваше да е птицата. И тогава видях една от най-красивите гледки, разкривала се пред погледа ми някога.

На комина на съседската къща беше кацнала забулена сова - толкова светла, а небето зад нея толкова тъмно! Вдясно от комина светеше красив лунен полумесец, а вятърът леко поклащаше клоните на стария орех, който се беше надвесил над покрива и сякаш се опитваше да прегърне цялата тази красота. Беше вълшебен миг - само няколко секунди по-късно отново се чу пронизващ вик, втора сова излетя от моя покрив, направи рязък завой на около метър от мен и полетя към първата сова - двете заедно се отправиха към Дългъна - писъците им отекваха в нощта, а от дупката в покрива бавно паднаха няколко бели перца.

Аз си останах седнала на земята още малко - ослушвах се за совите и макар преди минути да бяха прелетели над мен, още бях леко подозрителна към цялата ситуация. Та аз от години си мечтая да видя бели сови. Сънувала съм ги не веднъж, разпитвала съм дядо дали е виждал. Толкова пъти са излитали от навеса до кухнята в сънищата ми. А сега бяха толкова близо, съвсем истински, бели с нежни пръски екрю, точно на моя таван! По-късно ги чух как се прибират, вдигнаха малко врява, падна едно парче мазилка, кротнаха се по изгрев слънце. На следващата вечер пак се срещнахме на пътеката към кухнята - тогава беше още светло и ги видях по-добре. Толкова красиви, толкова изящни - някакси хем изобщо не се връзват със селската атмосфера, хем е съвсем естествено да са точно там - на моя таван. Заедно със совите като че ли отлетя и поне малко от чувството ми за вина към занемареността на село - за мен изгнили дъски и дупка в покрива, за совите - врата към тяхното вкъщи. И така животът си продължава - никой не отваря входната врата, не мете и не полива - но совите може би още се прибират всяка вечер на моя таван. Сега къщата няма мен, но пък има бели сови. Което в моите очи е следващият най-добър вариант. Напоследък все се тревожа за нещо, унесена съм в грижите си, но срещата с моите сови, точно след като същата сутрин палехме свещи на гроба на дядо, ми донесе спокойствие. Някакси щом не само видях забулени сови, ами и за няколко седмици делихме един покрив, значи има как и другите ми желания да се сбъднат. Същата вечер заспах спокойна, в къщата нямаше усещане за празнота. Там бяхме ние - аз, две бели сови и една надежда.

Нашият последен ден

Скоро ще станат два месеца, откакто последно се събудих до теб - в 4 сутринта, за да си довърша доклада по пустинна екология. Ех, как ги оревах тея растения от род Sclerolaena, завалиите целите ги оглозват кенгурутата, като падне суша. Емоционална тема отвсякъде. Най-ниската ми оценка за цялата ми година в Австралия, междудругото. Сигурно защото тогава хич не ми беше до пустинна екология, пръстите ми по чудо пишеха разни там заучени фрази, докато те гледах как спиш. После и ти се събуди, поревахме си заедно, не помня какво закусихме, ти отиде на лекции, аз останах да си рева над пустинните растения.

Минах през къщата, която една година ми беше дом, казах чао на последния останал от моите съквартиранти, полях растенията, които бях насадила в задния двор няколко дни по-рано. Денят беше типично автралийски, топъл, слънчев, красив, ако беше всеки друг ден щеше да е щастливо безгрижен. Нали като за последно, всичко беше "по" - сълзите по-горчиви, прегръдките по-силни. Събрахме се да обядваме с приятели в университета, точно както всеки друг вторник. Само че на вас тамън ви беше свършила лекцията по опазване на околната среда, а на мен - визата. Носех ти зеленчукова супа от завчера, когато леко се залисахме с пропорциите и направихме две тенджери. Играхме на фризби, слънчеви лъчи през клоните на дърветата, дългите им сенки по зелената трева, а в сянката - насядали студенти. После с теб се качихме на колелетата си, бързахме да се приберем - аз по принцип все съм поне пет метра назад, ама този път водех - нали колкото по-бързо стигнем, толкова повече време ще имаме заедно. А ни бяха останали минути, така че всяка ми беше важна. Е, признавам, че по нанагорнището на моста ти с една ръка държеше кормилото, а с другата ме буташе мен. После ти все казваше да не гледам часовника, защото имаме време. И така имахме, имахме, до момента, в който нямахме. Много сълзи, прегръдки и целувки, ама все недостатъчно. 

В четири и половина трябваше да тръгваш за работа, взе си колелото, аз те изпратих на пътя. Гледах те през сълзи как се отдалечаваш, на два пъти се обърна да ме погледнеш и ти. Аз се прибрах в твоята стая, имах още час преди да тръгна към летището. Беше толкова странно да съм там без теб. Временно спрях да рева, за да ти довърша книжката с български рецепти, написах ти писмо и тръгнах. Нашият последен ден нямаше вкус на последен, а много ме е страх, че беше. От време на време някой ме пита защо спрях да пиша - не че нямам както да кажа, просто за мен блога беше (и е) средство да общувам с повече хора, да споделям, да разказвам. А сега ми се говори само с един човек, обаче той е на другия край на света. След малко ще се събуди. Ще се събуди без мен, а аз ще заспя без него. Той ще отиде на лекция по екофизиология, аз ще си рева в леглото и по някое време ще се унеса в кой знае какви сънища. Миналата вечер сънувах, че тамън сме сготвили и се бяха насъбрали много чинии, ти ги изми и ми беше едно хубаво - то вярно, че хич не обичам да мия чинии, ама и ти беше там.

Иначе тук в Шотландия животът си върви, търча по лекции, работя, боря се с някакви злободневни проблеми, вчера валя цял ден, днес слънцето се показа, листата започват да пожълтяват, случват се там разни неща, ама и да вали, и да не вали, на мен ми е сиво и мрачно. Записах се доброволец на сумати неща, ама колкото и да съм заета, пак за теб си мисля. Понякога ме заливат приливи на оптимизъм, то вероятно наистина накрая всичко ще е наред, ама сега съм просто толкова тъжна. Тук всичко ми се струва по-трудно, но ми се получават нещата някакси. Днес ме одобриха да правя проучвания за Кралското дружество за защита на птиците като част от дисертацията ми. Утре по план цял ден трябва да уча, дано да се унеса в четене, току виж изкарам един ден без рев. Не искам излишно да драматизирам, нито ми се слуша, че съм млада и глупава, а "в морето има още много риба" - тук обикновено отбелязвам, че уча екология и вероятно съм по-наясно от средностатистическия човек колко риба има в морето. Още си има хубави неща в живота, днес видях два фазана, една бекасина и една сърна. Понякога ми се иска да можех да избягам на село - там самотата не е толкова самотна. Сега капят орехите - някой ми тъпче през двора и ги събира, ще ги продаде за десетина лева килото на пазара. Ще се опитам да пиша повече - така както го усещам. Донесох си книги за четене, купих си няколко и от тук. Много ми хареса "Седем хайдути и едно магаре", разсмиваше ме, в моменти, когато ми се плачеше. Иска ми се да намеря някакво проникновение в цялата работа, да си оползотворя всичката самота, да излезе нещо хубаво от това, което сега толкова ми прилича на лошо. Нали "и всичко сиво бързо превръщам го в красиво" - имам на разположение всичките сиви нюанси на Шотландия, ще действам. И пак сляпо ще си вярвам - не знам имам ли причина, но пък знам, че не ми трябва такава, че нашият последен ден няма да е последен.